Едно интервю на Таня Джоева с Огнян Минчев, български политолог, доктор на социологическите науки.
– И след седмите парламентарни избори ситуацията изглежда патова, г-н Минчев. Кой печели от политическата криза, която ескалира с всеки нов вот?
– Можем да говорим за двама основни печеливши. Първият е президентът. Вторият е това, което наричаме колективно задкулисие – непроявената, непубличната власт. Тя се свързва основно със статуквото до 2020 година, с името на Пеевски, с близкото сътрудничество между ГЕРБ и Пеевски, но тази задкулисна власт има много по-многообразно лице от това да посочим един човек или две партии. Политическата криза продължава и все повече се превръща в институционална криза, която разрушава институционалната политическа система на България.
– Какви са причините кризата да не намира решение, а точно обратното – да се задълбочава?
– Статуквото, което очертах, се оказа по-силно, отколкото първоначално се мислеше в рамките на протеста, започнал през лятото на 2020 година. Силите на промяната пък се оказаха до голяма степен бутафорни или най-малкото – недостатъчно зрели, за да могат да наложат своя дневен ред и да осъществят промяна. А когато получиха подобна възможност, не успяха да я реализират на практика. В този контекст ние навлизаме все по-дълбоко в институционалната криза. Изпълнителната власт на практика е в руини, тъй като в по-голямата част от времето управляват служебни правителства. Правосъдието е под голям въпрос, тъй като непрекъснато и с пълно основание говорим, че е в пряка зависимост от задкулисната власт. Единствените публични институции, които останаха са Народното събрание и президентството.
– Четирите искания за касиране са новият елемент в политическата ситуцията, съчетани със засилени очаквания за появата на (про)президентска партия. Чака ли Румен Радев своя шанс?
– Радев не само чака търпеливо своя шанс, но шансовете на Радев да го дочака, непрекъснато се увеличават. Ако изборите наистина бъдат касирани, това би компрометирало институцията на парламента. Ще попаднем в хипотезата на един нелегитимен парламент, който ще трябва да бъде разпуснат и препотвърден от нови избори.Тогава ние се изправяме не пред хипотезата, а пред реалната картина на пълно институционално разрушение – всички публични институции са руинирани като легитимност и доверие – изпълнителна власт, съдебна власт, парламент, и единствената оцеляла институция е институцията на президента. Оттук Радев получава шанса да концентрира в ръцете си цялата публична легитимна власт. Често се спекулира, че той ще го направи, като създаде партия. На мен ми се струва, че тази хипотеза има за цел да отклонява вниманието от друга, по-вероятна възможност.
– Каква е тя?
– Тогава, когато имаме криза на всички публични институции, съвсем естествено възниква въпросът функционира ли тази политическа система или трябва да бъде променена? Една промяна може да стане само с Велико Народно събрание, а в условията, в които Радев контролира цялата публична власт, е много вероятно то да бъде свикано под хегемонната власт на президента и да вземе решения, които той очаква от дълго време насам.
– Може ли една президентска партия да се впише в сегашната партийна система или целта е друг модел на държавно управление?
– Целта на Радев и неговото обкръжение винаги е била промяна на модела на управление, като създаването на партия е един по-скоро резервен вариант за публична употреба и дебат.
Създаването на партия е рисков ход. За да бъде успешна навреме, за да отговори на бързо развиващата се политическа криза, партията на Радев трябва да излезе на сцената преди края на президентския му мандат. Това означава той да отстъпи от президентската позиция в полза на вицепрезидента Илияна Йотова и да се превърне в партиен лидер. При този вариант има различни хипотези. Една от тях е Радев да бъде лидер на една от две големи партии – другата например да е ГЕРБ, които да се превърнат в нова ос на съперничество на обновената политическа система от настоящия конституционен тип.
На мен обаче ми се струва, че тук има много „ако“. Първо, ако партията на Радев е успешна. Второ, ако той се реши да напусне президентството – нещо, което не съм сигурен, че ще направи. Трето – ако партията му наистина се превърне във водеща политическа сила в рамките на настоящата политическа система, дали той би могъл да оглави едно правителство с реформистки характер, способно да ни изведе окончателно от тази политическа криза? Всички тези „ако“ важат не само за Радев, но и за задкулисните меценати на настоящия президент.
– Забавянето на една президентска партия подсказва, че Радев се опитва да избегне грешките на свои предшественици. Нито един президент в най-новата ни история не е имал успех като партиен лидер. Или амбициите за дълга политическа кариера идват отвън? Ще се стигне ли до президентска република?
– Да бъдем акуратни. Това са негови амбиции и лелеяни мечти. Радев има силен стремеж към подобна безконтролна власт. Друг е въпросът, че този негов стремеж съвпада, съвсем очевидно, със стремежите и стратегическите цели на факторите, които стоят зад него. Дали ще се стигне до такъв тип президентска република, която на практика не само да отмени парламентарната република, но и до голяма степен да суспендира демократичните механизми на управление на страната така, както се случи в Унгария, в Сърбия и други страни? Моят отговор на този въпрос е – да, вероятността за подобно развитие вследствие на задълбочаващата се политическа криза непрекъснато се увеличава.
– Трябва да признаем, че шансът на Радев да успее са големи – партийната система е полуразбита, доверието в партиите и в изборния процес е ниско, парламентът е все по-фрагментиран. На какво се дължи това? Не изградихме предпазни механизми такива, каквито има в развитите демокрации?
– Отговорът е комплексен. Първо, политическата криза е резултат от това, че силите на статуквото, тази олигархична инфраструктура, която управлява България през първите две десетилетия на XXI век, влезе в дълбока криза, включително по геополитически причини. Тя беше в комфортна ситуация дотогава, докато Западът и Русия бяха в относително добри отношения и олигархичната власт балансираше между тях. Тази олигархична власт почива върху повърхностното членство в НАТО и ЕС от една страна. От друга страна, тя се основава върху дълбоките структурни връзки с руската олигархия и върху енергийните и корупционни зависимости, следващи от тези връзки.
Управляващата комфортно през първите две десетилетия на 21 век олигархия без съмнение избира в геополитически план Запада. Тя няма друг разумен изход освен да избере Запада. Но нейното условие е тя да остане начело на властта. Западът, от своя страна, няма достатъчно доверие в трансформативния потенциал на тази олигархия – във възможността тя да нормализира своята власт по западни институционални и правни стандарти. Тоест, имаме криза на легитимността на управляващата олигархия. Тя е по-силна от самообявилите се сили на промяната, но от легитимационна гледна точка е крехка и твърде неубедителна.
– Каква е алтернативата?
– Силите на алтернативата са два вида. От едната страна са така наречените „прозападни реформистки сили“, които са много слаби, за съжаление. „Промяната“ се оказа нарисувана по начин, който никак не е убедителен. Другите сили на промяна са силите на кремълската стратегическа визия за поглъщане на България, които имат непрекъснат успех, макар и бавен. С всяко следващо Народно събрание техните позиции в парламента се увеличават.
– Какво показва безизходицата около избора на председател на НС? Сякаш сме свидетели на дежавю в парламента, но и не съвсем. Председателят на НС може да се окаже следващия служебен премиер и ключова фигура във време на политическа криза и високо недоверие в изборния процес.
– Фактът, че не бива избиран председател на НС, означава, че някакви преговори за евентуално създаване на правителство се водят – както официално, така и най-вече зад кулисите. Те може да са трудни, сложни, с обрати, но продължават. Докато това е така, изборът на председател на парламента ще бъде отлаган – за да се превърне в част от „пакетна“ сделка.
Ако тези преговори се провалят, можем отново да видим избор на председател на НС, но това ще бъде компромисна и не особено силна фигура – предвид присъствието си в „домовата книга“ за потенциален служебен премиер. Това би бил председател на едно Народно събрание, занимаващо се преди всичко с предстоящите, осми поред извънредни избори. Изборът на председател на НС ще ни покаже в каква посока тръгва настоящият етап от развитие на политическата криза – към създаване на правителство или към следващ служебен кабинет и нови избори.
– Можеше ли формулата за експертно правителство, която вече не е в оборот, да предложи авариен изход от трудната политическа ситуация?
– Понятието „експертно правителство“ е куха фраза. Приликата между експертното и служебното правителство в настоящата ситуация е, че и в двата случая зад публичните фигури в правителството стоят реални властови фактори, които им теглят конците. Равноотдалечено означава равно безпомощно. Експертно правителство е пропагандна, а не функционална формула.
– Как Вие оценявате шансовете да се случи четворната коалиция между ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ, „БСП – Обединена левица” и ИТН?
– Това е сякаш единственият реалистичен формат, в който може да се създаде нормално и работещо правителство в този парламент – въпреки че това ще бъде много по-трудно да се случи в сравнение с опитите в предходните парламентарни мандати. С цялата условност на това твърдение – между тези четири партии все пак има някакъв „среден терен“ на частично припокриване на цели и интереси. Ако се фокусират върху „средния терен“, а не върху разногласията си, едно подобно правителство може и да има шанс.
– Национализмът и консерватизмът ли са новата модерна вълна в политиката?
– В европейски и световен план – да. Половин век глобализация постигна такива форми на икономическо, културно и политическо преобразуване на границите между различните култури, икономики, държави, че рикошетът придоби сериозна сила. Можем да дадем много примери в това отношение и първият да е резултатът от последните избори в САЩ. Много са и примерите от Европа – режимите в Будапеща, Белград, Братислава и Скопие, силните националпопулистки и дяснопопулистки партии и тенденции във всички европейски страни – „Алтернатива за Германия“, Льо Пен във Франция, Мелони в Италия и т.н. Всичко това показва силата на един все по-силен политически и културен рикошет срещу глобализацията, който има своите конкретни прояви във всяка една от страните, които споменаваме.