Населението на България е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри

Две седмици преди местните избори да напомним за какво иде реч повече от век …

Моят приятел Иван Киров, с когото мръзнахме по протестите през зимата на 2013 г. скоро публикува една закачка във Фейсбук.

Прав си Иване, но подценяваш мераците на народецът български.

Преди 120 години през 1899 г. чешкият историк Константин Иречек публикува статия, в която описва  българския политически живот. Написаното тогава ни удивлява със съвпаденията и в днешната политическа действителност …

„… Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.

… За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.

… Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.

… България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.

… Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.

… Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършено без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие) …

Отново и отново се делим на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри и това не е просто повторение, а диагноза и национална трагедия …

И още : В България е като в лудница, където всеки „с някакво нощно гърне на главата“ се представя я за Юлий Цезар, я за Бисмарк или Наполеон, пише Иречек …

Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв род интриги, които виреят на Изток. София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувства кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпространяват най-невероятни политически и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст.

Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина душат постоянно тайни планове и намерения; аз познавам дори личности, които предпочитат да четат между редовете, нежели самите редове.

Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В първите времена състоянието на обществото правеше на хладнокръвния наблюдател впечатление на всеобщо възбуждение на нервите.

Във възбудените времена, като през сесиите на Народното събрание, много хора дотолкова потъват в тоя партизански живот, че за нищо друго не могат да мислят и говорят; за непосветените дори цялата реч на някои личности звучи като пустословието на някой развълнуван глупец. Тия страсти помрачават съжденията и чувството за справедливост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политическите си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят без хляб.

Партиите вече имат своята история. Техните зачатки се намират във времето преди Освобождението. Те са повечето последователи на политически водители, нежели на политически програми.

Обикновено изборите се предхождат от шумни митинги, публични събрания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни „отворени писма“ и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи против отделни личности.

В Народното събрание човек слуша само прения, които се израждат в кавги и всички въпроси там решава не справедливостта, а мнозинството, с което разполага правителството. В събранието правителството може да прокара всичко, каквото поиска, понеже мнозинството е на негова страна. (…)

Не беззначителен фактор е българската журналистика… Дълго време печатът беше съвсем свободен, но сега се намира под строг съдебен контрол. 

Ето защо през 1933 г. Райко Алексиев  карикатурист, основател на в. “Щурец”,  убит на 18 ноември 1944 г., осъден посмъртно през март 1945 г. заради „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда от така наречения Народен съд по Дело № 6 заедно с още 100 писатели и художници, журналисти написва следното, което повтаря мислите на Иречек :

„За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано – България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции.

Населението ѝ се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това: сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите – на сегашните.

Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6 хиляди групи и 6 милиона мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление.

Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници.

Снабдена е с железници, чрез които най-лесно се стига до катастрофа.

Има добри и уредени прави пътища, обаче поданиците ѝ предпочитат да вървят по кривите, защото са по-отъпкани.
Държавата си служи с телефони, а държавниците – с телефончета.

Столицата ѝ има обществени сгради и улици, като улиците са пълни с уличници, а обществените сгради с общественици. Случва се обаче и обратното – уличниците се настаняват в обществените сгради, а обществениците се пращат на улицата.

Страната има държавен строй, но самият строй не върви под строй.

Държавата се управлява от хора, според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора.

България търгува с всички. Но случва се и обратното – всички да търгуват с България.

Националният девиз на държавата е „Съединението прави силата“, поставен върху разединеното Народно събрание, на което му е нужно да намери една сила, която да му направи съединението.

Държавният девиз на нацията пък е „Боже, пази България“ . В случая Бог е натоварен да пази България, вероятно защото другите са заети да си пазят частните интереси.“

Съдба или диагноза ?! Явно българският политически живот не се е променил и на йота от времето на Иречек и Райко Алексиев, нали приятелю …

Свободен автор – Философът

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!