Освобождението на Бургас от османско робство

Честването на поредната годишнина от Освобождението на Бургас от османско робство през тази година няма отново да постави „труден“ въпрос пред нашите държавни и общински управници, дотолкова дали близо 500-годишното османско робство е било робство и геноцид или обикновено въоръжено присъствие на Османската империя в българските земи.

Oтдавна изчезналите национални интереси в главите на нашите политици, които предпочитат мълчанието пред историческата истина  и задоволяване на собствените им амбиции само и само да са на власт ги води дотам, че да се съобразяват с това как  да нарекат историческата петвековна истина за османския геноцид и робство, но тази година нещата са различни и то за добро …

Кметът Димитър Николов отправя поздрав към бургазлии по повод годишнината от Освобождението на града.

„Уважаеми съграждани,

Днес отбелязваме една от най-специалните дати в историята на нашия град – 6 февруари, Освобождението на Бургас от османско иго“-https://www.burgas.bg/bg/news/details/1/41379

Лично аз съм доволен, че тази година правилно е употребена думата „освобождение“, и то не от присъствие, а от османско иго?!

Присъствие, най-често означава наличие, в нечие присъствие, а глагола присъствам означава намирам се някъде в определено време; налице съм. Примерно присъствам на концерт…  Какъв концерт само от избити стотици хиляди до повече от милиони българи за 500 години… Това ли е присъствието на османлиите…

Нека споделя с вас и малко информация от Уикипедия относно въстанията на българите срещу турското робство, защото българите не са били под присъствие,  а под робство и нашите управници трябва да си знаят историята и да се гордеят с нея и я използват така както е правилно.

Спомнете си гласуването в Парламента на Франция по повод геноцида от тези същите „присъствали“ турци над арменците.

А българите не са се помирявали с „присъствието“ …

„Началото на 19 век – Първо въстание в Белградски пашалък в което участието на българите е осезаемо и равностойно, а в Източна Сърбия – по Велика Морава и в Тимошко с изцяло български характер;

1835-1841 – Въстания в Северозападна България;

1835 – Велчова завера;

1836 – Манчовата буна;

1841 – Нишко въстание;

1841,1842,1843 – Браилски бунтове;

1850 – Видинско въстание;

1851 – Габор Егреши издава своя дневник за преживяванията си във Видин и България. Част от дневника: „Неотдавна турски хулиган застреля посред бял ден един български поп. За наказание трябваше да живее две години в друг град. Нищо повече. Често може да се види как турско дете бие с тояга български селянин, без той да смее да се защити. Един българин, жител на град Видин, беше арестуван и осъден на смърт, защото бе започнал да си строи дом с каменна зидария. Обвиниха го, че си строял крепост… Сякаш някакъв зъл магьосник ни е пренесъл от бляскавите зали на Париж в центъра на Африка и то с цяло хилядолетие назад, в първобитното общество… И днес османлиите живеят така, както по времето на Мохамед“.

1853-1856 – Кримска война(Октомври 1853 – Февруари 1856) се развива военен конфликт между Русия от една страна и съюз между Османската империя, Франция, Британската империя, Сардинското кралство и Графството Насау като част от дълъг конфликт между главните Европейски сили за Неудобната истина - турско робство или османско присъствие влияние върху териториите на западащата Османска империя. Основната част на конфликта се развива на Кримския полуостров, но военни действия се провеждат и на Балканите, в Кавказ, Балтийско море и Тихия океан. Решаването на българския политически въпрос отново е отложено, но войната изиграва изключителна роля за развитието на българското възрожденско общество.

1862-1867 – Българските легии в Белград превземат Калемегдан;

1856 – Капитан дядо Николово въстание в търновско, Димитракиева буна в северозападна България

1860-1878 – организирано национално-освободително революционно движение; Георги Раковски основава Тайния централен български комитет, Български легии в Белград, Хаджиставрева буна, Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски учредяват Българския революционен централен комитет; Старозагорско въстание и Априлско въстание, организирано и ръководено от Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов, Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Захари Стоянов и други;

1877-1878 – Руско-турска освободителна война;“

Поради какво присъствие канонизираха мъчениците от Батак и Ново село?! !

Българската православна църква канонизира мъчениците от Батак и Ново село, загинали през 1876 година по време на турското робство в борба за православната вяра. Паметта на новомъчениците от Батак ще се почита на 17 май, а денят ще се нарича Събор на Баташките мъченици. Паметта на новомъчениците от новоселския манастир „Света Троица” в град Априлци ще се почита на 9 май. От днес за тези мъченици ще се служат не заупокойни молитви, а молебени за тяхното застъпничество. Това са около 4000 – 5000 българи, загинали в Батак през 1876 г., и около 700 души, загинали във въстанието в Ново село, Батошево и Кръвеник и околностите на Априлци същата година.

Дали управниците ни не знаят историята си?!

Дали нашите управници ги е срам, или политическите сметки замъгляват Неудобната истина - турско робство или османско присъствие техните сетива и се правят на много толерантни, че не знаят историческата истина за кланетата на подстъпите на Бургас?!

През 1878 година, на 4 февруари, два дни преди Освобождението на Бургас, войската на полковник Лермонтов влиза в Българово, тогава наричано Уруменикьой, и заварва около 400 посечени и убити християни- българи и гърци. От масовото клане на потърсилите убежище в местната църква „Св. Атанасий” оцелява само едно момче, което по-късно разказва за трагедията, известна като „второто баташко клане”.

Забележете, оцелява САМО ЕДНО МОМЧЕ?! НИМА ТОВА НЕ Е ГЕНОЦИД?!

За да напомним на интернационалистите властници (по отношение на Турция-бел. автора) каква е историческата истина за турския геноцид и робството, ще публикуваме част от „Дневника“ на големия руски писател и философ Фьодор Михайлович Достоевски.

Дневник на писателя

Септември-декември 1877 година

„Ето как описва англичанинът Гладстон сегашната руска война с Турция:

„Каквото и да ни говорят за някои други глави от руската история,  с освобождението на  многомилионни поробени народи от жестокото и унизително робство Русия оказва на човечеството една от най-блестящите услуги, които може да помни историята, услуга, която никога няма да изчезне от благодарната памет на народите“.

В раздел ІІ на този дневник, касаещ месец ноември 1877 г.,  който е озаглавен:

„Най- лакейският случай, който може да бъде“ е записано нещо много интересно, Неудобната истина - турско робство или османско присъствие което е добре всички българи, интересуващи се от историческата истина, да прочетат внимателно и запомнят:

„Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем- но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове, искрени, пълни с най-добродетелно негодувание… Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните.

Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”.

Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия – и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” – кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”

И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко – но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.” А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени” богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно, сякаш в пазвата на Христос. И продължават да го твърдят.

Казвам всичко това само от тая гледна точка, че ние все пак умеем да компенсираме „деликатността“ си пред Европа и просветения си европеизъм, когато сме си у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа – не разбира руски. А България – ами че то си е у дома. Ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си вкъщи, те са наши. Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно… Пък да излезе, че никой не го потискал – обидно, нали?

Какво лакейство вместо просветената деликатност, а? И за какъв смешен случай! Това е най-комичното от компенсацията у дома за тегобите от тоя неудобен мундир на европейска деликатност, с който се перчим пред Европа. Такава лакейска история да се случи с тия разпалени господа и завари мнозина от нас неподготвени. Това е вече по-сериозно, отколкото изненадан да подадеш палтото на англичанина.

По-късно всичко се разкри и мнозина от възнегодувалите съзряха истината, макар и не всички, дори и до днес не всички. Видя се, първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно! Второ, не е виновен и за това, че бил «гледал накриво».  Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари, не вярва, че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и отгоре на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: «Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол?» Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво – и е бил прав, сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тях наистина се завърнаха турците и – какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история! Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е било разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете- същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат, – всички те са платили за нас с бесилки и клади. Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчителите, сладострастно садистични скотове, наричани турска нация, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами…

NВ (Между другото съвсем наскоро, към средата на ноември, от Пиргос писаха за нови зверства на тия изверги. По време на станалата там люта битка турците успели временно да изтикат нашите, така че те не смогнали да приберат ранените си войници и офицери, и когато по-късно вечерта на същия ден нашите отново се завърнали на същото място, те намерили своите войници и офицери обрани, голи, с отрязани носове, уши, устни, с разпрани кореми и накрая обгорени в подпалените от турците купи сено и жито, където те предварително пренесли все още живите ранени. Репресиите, разбира се, са нещо жестоко, още повече всъщност не водят доникъде, както вече казах в един от предишните броеве на «Дневника», но добре би било да се държим по-строго с началството на тия скотове. Би могло просто да се обяви открито пред цяла Европа (прусаците най-вероятно биха постъпили точно тъй, понеже точно тъй са постъпвали с французите, без да имат и една десета от уважителните причини, каквито имаме ние по отношение на воюващите срещу нас чудовища), че ако установят зверства, непосредствените началници на извършителите им, в случай на залавяне в плен, ще бъдат съдени на място от военен съд и подлагани на смъртно наказание чрез разстрел.

 Това може да окаже някакво въздействие върху преките офицери и паши. (NВ. Смятам, че винаги може да се научи, веднага или впоследствие, кой от турските военачалници е командвал, да речем, атаката при Пиргос.) Такъв сюрприз вместо каляските с ресори може и да вразуми мнозина от тях. А сега тоя «началник», като падне в плен и види как го посрещат след неговите зверства, си въобразява веднага, че стои неизмеримо по-високо от «руския поганец». Повярвайте, тоя турчин никога няма да повярва, пък няма и да разбере нашата европейска деликатност и нашия страх от Европа, през ум дори няма да му мине тая причина. Деликатният страх от Европа е чисто руско изобретение и чисто руско дело и никой никога не би могъл да го разбере. Следователно, разсъждава турският военачалник, „щом толкова ми се кланяш, след като аз вчера може би съм позволил да отрежат носа на брат ти, значи сам усещаш твоето нищожество пред мен и моето величие пред теб. Но точно така трябва да бъде според волята на аллаха и в това няма нищо чудно!“ Ето какво би трябвало да си мисли плененият турски паша и той без съмнение мисли точно тъй.)

Тъй стана, че когато негодуващите срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в тия къщички – всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае. И той го взема, взема го и в мирно време, взема и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от нея. Напротив, той разрешава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно за да може, когато дойде времето, да взема и да взема…

А сега естествено турците са разярени и сриват България със земята. И съжаляват, че не са я сринали цялата! Ако ние след превземането на Плевен се забавим да продължим, турците, виждайки, че може да се наложи навеки да се простят с България, ще използват момента да разорят всичко, което може да се разори. Има две интересни мнения: умниците у нас твърдят и досега, че без намесата на русите българинът щеше да си живее царски и че Русия е причината за всички негови нещастия. А пък известният с прекрасните си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбз, кореспондент на вестник “Daily News”, в края на краищата изказва откровено цялата си английска истина. Той искрено признава, че турците имали «пълното право» да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминала Дунава. Форбз почти съжалява (естествено политически), че нещата не са се развили така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали поголовно като овце. Тъй че, припомняйки си руското мнение за „царския живот на българите“ и съпоставяйки го с мнението на Форбз, можем направо да се обърнем към българите с въпроса: „Защо не си живееш царски, щом като не са те изклали поголовно?“ Но има и още нещо странно, което отсега бие на очи и ще остане в историята: „Нима наистина тъй образован човек като Форбз, член на толкова велика и просветена нация, каквато е Англия, може така спокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците? Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация?“ Обърнете внимание обаче, той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или за италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви си славяни българи. Виждате ли родовото, кръвното презрение на Европа към славяните и славянското племе. Те ги имат все едно за кучета! Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, с жените и децата. Забележете още (това е много важно), че не го казва граф Биконсфилд: него политиката, „английските интереси“ го принуждават да изразява такива бандитски, зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена, а и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, личи си от предишните му писания. Причината в случая е именно в това западноевропейско презрение към всичко, което носи името „славяни”. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнездата на дървеници по старческите одъри! Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тия източни славянски племена се освободят, ще играят един ден огромна роля в новото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация, че ще заемат нейното място? Хората на Запада естествено не могат съзнателно да си представят и да допуснат това- също както не могат да си представят гнездата на дървениците за нещо висше, идващо да ги смени. Но ето я Русия, тук явно се издига една съвсем нова идея за изкушение, гняв и почуда на всички, тук вече се издига знамето на бъдещето, а тъй като Русия не е „гнездо на дървеница”, каквото представляват за тях българите, а е гигант и сила, която не може да не се признае, и тъй като Русия също е славянска нация – как ли я мразят сега на Запад, ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда! Да, тук играе именно инстинктът, именно предчувствието за бъдещето!“

Е, сега стана ли ясно на продажните български политици от всички политически цветове какво заявява историческият свидетел и голям руски писател Фьодор М. Достоевски: „Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб…“

Това е била истината и който не познава историята си, рискува отново да преживее ужасната й част- онази с робството, което сега може да почне с икономиката и да свърши незнайно къде, дори и в ХХІ век…

Свободен автор-Философът

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!