Президентът Радев категорично отказа да води нашата делегация на срещата на върха на НАТО във Вашингтон от 9 до 11 юли 2024 г. Причината според него била, че не бил напълно съгласен в тъй наричаната Национална позиция на Република България, която ще бъде представена на въпросната среща.
Според чл. 92, ал. 1, на Конституцията президентът „представлява Република България в международните отношения”. Поради това в нечии глави може да се появи идеята, че с отказа си президентът не изпълнява свое конституционно задължение и може да се иска отстраняването му от длъжност. Това обаче в известен смисъл би било нонсенс, тъй като според чл. 105, ал 1, пак от Конституцията, „Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите.”
Накратко казано, президентът има примерно едно виждане за войната в Украйна, Министерският съвет, респективно – премиерът, по-различно. Да беше това различие само между тях двамата – здраве му кажи. Като не искат да се съгласят, всеки да си каже мнението, пък ние, простите българи, да се опитаме да му теглим чертата и да ни стане ясно.
Проблемът обаче съвсем не е в съгласието или несъгласието на държавните мъже. Проблемът е точно в тая Национална позиция на страната ни, която ще бъде представена на срещата на върха на НАТО. И проблемът е само в това, че тя е секретна. Тоест национална е, ама за нацията тя си остава неизвестна. И не се знае дали ще стане известна и след въпросната среща зад океана. И дали и кога ще се узнае дали държавата ни с тая Национална позиция не поема например задължението да изпрати български войски в Украйна да я бранят от Русия.
Това със секретността е симптоматично за всяко българско управление от създаването на Третата българска държава след Освободителната Руско-турска война от 1877 – 1878 година. Все нещо е уж национално, а пък е държавна тайна, като нацията въобще не е наясно на какви пачи яйца са я насадила поредните управници.
Така беше и с помощта на соцдържавата ин към „братските” „освободителни” и „прогресивни” движения по света, към пак „братските” компартии и други организации със съвсем незавидна слава. Така е и сега и с някои решения на парламента, а най-вече с помощта ни за Украйна.
По време на правителството Петков министър Корнелия Нинова под път и над път се кълнеше, че не сме изпратили в Украйна нито един патрон. После обаче украинците ни изпортиха, че само благодарение на изпратените им български боеприпаси са удържали в първата фаза на войната.
Бившият ни военен министър Тагарев, верен сподвижник на украинската кауза, пространно обясняваше, че ще помагаме на тая страна, ама списъкът с това, което сме изпратили и ще изпращаме, пак беше секретен. Само за нещастните БТР-ри на МВР нещо се разбра.
Всички страни, които досега пращаха военна продукция на Украйна, много точно казваха на народите си какво пращат и защо го пращат. Само у нас това си остава строго пазена тайна. Естествено възниква въпросът кой крие онова, което прави? Отговорът е прост – онзи, който прави, ако не незаконни, то поне нередни неща. Друг отговор няма.
И сега същото е с въпросната Национална позиция за срещата на НАТО. Защо не ни я кажат, като е наша обща, национална?
Когато ни приемаха в Европейския съюз, пак нямаше никаква информация. Чак после стана ясно, че ще си затворим два блока в атомната ни централа в Козлодуй, че субсидиите на земеделците ни са в пъти по-малки от тези на западняците, че трябва да спрем да ядем шкембе чорба, да си варим ракия и други такива.
Когато ни приемаха в НАТО, пак нямаше информацията за условията. След време се изясни, че трябва да си нарежем ракетите, самолетите и танковете. А щом се подигна въпросът да направим референдум за приемането ни, външният ни тогава министър Соломон Паси веднага се съгласи, че трябва да се направи. Само че след приемането ни в НАТО…
Цялата тая секретност вече дотяга. Секретно е какво се случва със знакови дела, секретно е какво прави прокуратурата, секретни са маса актове на Народното събрание, на Министерския съвет и на безбройните други институции и агенции, които всъщност пряко ни засягат. Секретно е състоянието на армията ни, секретно е защо полицията не се справя с мигрантите, с търсените престъпници, с насилието, с катастрофите по пътищата, със състоянието на самите пътища. Секретни са и преговорите, които водят политическите сили, когато след поредните избори се захващат да си делят националната баница. Секретно е всичко, освен общите приказки, които ни поднасят по медиите нарочилите се у нас за „политици”, и калта, с която по повод и без повод цапат в несвяст своите бивши авери, отявлени противници и току-що пръкнали се партийки.
А когато ножът опре до кокала, всичките тия секретници си измиват по Пилатовски ръцете и сочат някой друг за виновен, без обаче да сочат имена. И в крайна сметка го отнася някой пъдар или чистачка, а народът продължава да тегли каиша от цялата тая важна държавна секретност.
Огнян Марков