Крайно нужно е поне от време на време да си спомняме за едно от онези имена, които най-ярко олицетворяваха определението „неудобните“ в периода на тъй наричания социализъм.
Датата е 7 септември, годината – 1978. Далеч от родината си, в столицата на Великобритания – Лондон, един българин претърпява дребен инцидент. Непознат мъж го убожда с чадъра си в крака. Българинът е Георги Марков. Писател, журналист, дисидент. Четири дни по-късно той умира в лондонската болница „Сейнт Джеймс“.
Медицинската експертиза в Скотланд Ярд доказва съмненията: той не е починал от естествена смърт. Заключението е „убийство с използване на отровата рицин“, вследствие на намерена в тялото му двумилиметрова сачма с въпросното вещество..
Мотиви неудобният на „Държавна сигурност“ български писател да изчезне излизат през 2005 година, когато негов колега, журналистът Христо Христов (автор на книгата „Убийте Скитник“) казва пред агенция „Ройтерс“, че най-вероятният убиец е датчанинът от италиански произход Франческо Джулино с кодово име „Пикадили“. Той признава, че няма как да е категоричен в твърдението си, тъй като достъпът до архивите за Георги Марков е блокиран и че тайните служби никога не биха подписали документи, с които да се дискредитират спрямо поръчано убийство. В друго интервю, месеци по-късно, вече разкрива, че разполага и с инструкция на МВР от 1977 г. до Джулино да неутрализира „Скитник“, който живее в Лондон.
Въпреки това разследването за смъртта му у нас е прекратено през 2013 година. Същата, в която „Ройтерс“ предава, че разследването на британската полиция продължава, като в него участват международни организации. Самият Джулино умира 8 години по-късно, твърдейки че е просто търговец на антики във Велс (град в Австрия) и няма нищо общо със смъртта на Георги Марков.
Остава обаче подозрението. Някак символично, като едно от най-известните есета на писателя. Появило се в сборника от 2015 г. „До моя съвременник“, но прочетено по „Дойче Веле“ още през 70-те. „Подозрението е един от най-характерните белези на съвременния български характер. Неделим спътник на всичките ни мисли и чувства“. Разбира се, цялата тази атмосфера на взаимно и всеобщо подозрение, на предчувствие и очакване на внезапни тайни врагове, е изключителна рожба на комунистическата действителност и на невероятно низкото нравствено падение, последвало девети септември 1944 година, посочва той.
Георги Марков напуска България още през 1969 година. Отпътува за Италия, а година по-късно се установява в Лондон. През 1972 година започва работа като редактор в българската секция на Би Би Си. Активно сътрудничи с очерци, коментари, критични бележки и на радио „Дойче веле“. Изключен е от Съюза на българските писатели, а книгите му са иззети от библиотеките. Смята се, че тогава започва и попълването на досието му, заведено под името „Скитник“. Още в края на 1972 г. е задочно осъден на 6,5 години лишаване от свобода като „невъзвращенец и за вражеска дейност“. Всъщност от този период започват и прочутите му „Задочни репортажи за България“ (Съкратено от „Задочни репортажи за задочна България“).
Става още по-неудобен за властта в България. Редовно споменава имената на другарят Сталин, Димитров, Червенков, Ленин, Живков, и то съвсем не в позитивен контекст.
„Бездарниците са тези, които в условията на всеки тоталитарен режим успяват да изкопаят по някакъв гьол, съответстващ на техните размери, в който се мъчат да натикат и умъртвят онези, които са родени, за да кръстосват океаните“, е една от онези реплики, които трудно се забравят от рубриката му по „Свободна Европа“. През 80-те репортажите му са публикувани и като книги, посмъртно. Първо в Европа, а след промените и у нас.
Смъртта му завинаги остава в историята като „българския чадър“. И също допринася за легендарния му статут в България след падането на комунизма. На 11 декември 2000 г. посмъртно му е присъден орден „Стара планина“ – първа степен, за ярък принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия тоталитарен режим. А през 2014 година в София, в квартал „Лозенец“ е открит и негов паметник, дело на скулптура Данко Данков. Финансирането е осигурено от американската фондация „Сейнт Джордж фаундейшън“, създадена от политическия емигрант д-р Георги Лазаров.
След себе си оставя редица книги и анализи, както и девет пиеси, поставени в български театри. А на 7 септември 2024 година да си спомним отново за него. 46 години след смъртта му…