Екзекуцията на най-българските букви
Проф. Никола Алтънков, из „История на БКП /1919 -1989/
Народът и нацията бяха разрушени, смлени и наново омесени в едно престъпно тесто, което целеше – и до голяма степен успя – да направи България нещо съвсем различно и несравнимо по-лошо от онова, което комунистите завариха на 9 септември 1944 г. Някои биха го нарекли „изграждане на социализъм”.
Към разрушаването на България се пристъпи бързо, последователно и с невероятна жестокост. Още през есента на 1944 г. се създаде комисия от експерти за промяна на правописа и в същото време се направиха настоятелни постъпки (инициирани и подкрепяни от фактори извън България) за премахване на църковната схизма и избиране на български екзарх със седалище в София. С тези два удара се подготвяше отродяването на поне три милиона чисти българи и превръщането им в чужденци. То не закъсня, макар че остана трето по време, но първо по важност.
ПРАВОПИСНАТА РЕФОРМА 1945 Г.
Едно от неизвестните престъпления на комунистическия режим, на което не се обръща сериозно внимание, но което причини неотразими злини върху националната тъкан – и продължава да злодее, – е правописната реформа от 1945 г. Този акт на новото правителство, взет през втория етап на кланетата – тези от късната зима и пролетта на 1945 г. – и в разгара на военните действия по полетата на Югославия и Унгария, съвпадащ по време не само с Народния съд. Той съвпадна и с отпадане на схизмата, наложена върху православната ни църква, и избирането на нов екзарх, но създаде необратими последици, които продължават да влияят и до днес на политическия ни живот.
Българският литературен език, включително регламентираният правопис, се появява през периода след Освобождението. При първата кодификация на книжовния български език през 1878 г., проведена от проф. Марин Дринов, ѣ е запазена като буква, но на нейното етимологично място. Дриновото правило се запазва и е утвърдено в първия официален български правопис след Освобождението, въведен през 1899 г. с наредба на министъра на народното просвещение Тодор Иванчов. „Иванчевският правопис” остава в сила до въвеждането на Омарчевския правопис през 1921 г., а през 1923 г. е възстановен в основните си положения и действа до комунистическата правописна реформа от 1945 г.
В него звукът ъ се представя с буквите ъ и ѫ (голяма носовка), като различието се прави на етимологична основа, както и с буквата ѣ (ят). Краесловните ерове (ъ и ь) остават, както и глаголните окончания с а и я. Изписването на пълен и кратък член е по синтактично правило. Групите ър/ръ и ъл/лъ се изписват по североизточното произношение.
От 1899 г. чак до 1945 г. буквата ѣ е с двоякия си изговор – ту „е”, ту „я”: „екащите” българи изговарят „млѣко” – млЕко, а „якащите” – млЯко, и това не пречи никому, напротив, обединява българите от най-източните краища на България край Черно море и от най-западните покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар и с изключение на някои комунисти и леви земеделци нацията е била винаги на мнение, че тази антична, традиционна старобългарска буква трябва безусловно да се запази като символ на обединена България.
Дори преди Освобождението и в период, когато тепърва предстои кодифициране и регламентиране на българския език, има гласове и предупреждения за запазване на неговата чистота и уникалност. Хилендарският свещенослужител Иларион Стоянов свидетелства (1844 г.) за борбата за запазване на българския облик на езика и азбуката по време на османското владичество в условията на нахлуване на печатни руски текстове.
Големият проблем за ръководителите на българската левица – говорим за комунисти и земеделци, за БКП и БЗНС – след началото на ХХ в. е съществуването на е двойно, или т.нар. „ят”. С този знак – произнасящ се ту като „е”, ту като „я”, се е постигнала почти пълна спойка между двата основни говора: популярното „якане” на изток и на север и „екането” на запад и на юг, разбира се, условно, понеже якане и екане се срещат из цялата страна. Македонците „екат”, сиреч в повечето думи етимологичното ѣ те произнасят като „Е”, а в другите говори – основно като „Я”. Това пречи на левичарите точно защото буквата споява, обединява и събира заедно народа като цяло, докато БЗНС и БКП – всяка партия по свои съображения, но еднакво вредни – целят разединение, разкол, разрив.
От началото на ХХ в. отношението към въпроса с е двойно, т.нар. „ят” започва силно да добива политически измерения. Левите политици – комунисти и земеделци, – прикривайки истинските си подбуди, претендират, че буквата „ѣ” символизирала отчуждението на интелигенцията от масите и настояването за пълното ѝ изхвърляне от азбуката било с цел да опрости правописа и да го направи по-достъпен за простолюдието. Те също разглеждат запазването на ѣ като проява на езиков елитизъм и великобългарски шовинизъм.
Левите сили са върли противници и на други изконни българска букви. Т.нар. Ъ-широко – Ѫ, ѫ, – голямата носовка, или голям юс е наименованието на специфична фонема, съществувала в старобългарския език и съответстващите ѝ графеми в кирилицата и глаголицата. Буквата ѫ изразява носовия гласен звук [ɔ̃] (он, ън). Забележителното е, че звукът Ѫ, ѫ не се среща в другите славянски езици, което поставя българския език в уникална позиция. Ѫ, ѫ е почти неизговоряем и в другите европейски езици с изключение на албански. С изхвърлянето на ѫ българският език се сближава със славянските ортографии.
Другите две неприятни букви, нарочени за изхвърляне, са „ъ” и „ь”, които се изписват в края на думите, които завършват със съгласна, така братъ, езикъ, пъть и т.н. Но буквата ь има и фонетично значение, в края на думата тя омекотява съгласната, така конь (меко „н”) в края на думата, или омекотява съгласна пред „о”, така синьо (меко „н”). Тези четири букви: ѣ, ѫ, ъ и ь, дразнят земеделци и комунисти, които изглежда, че предпочитат да са се родили сърби, руснаци, или какви да са славяни, но не и българи. Не е никак важно какво предпочитат другите българи.
Освен политически причини съществуват и други, от различен характер. Немалка част от водещите фигури от БЗНС са сръбски, чехословашки или руски/болшевишки агенти за влияние. След преврата от 9 юни 1923 г. напускащите България земеделци се концентрират в Югославия/Сърбия, където са на издръжка от югославското правителство, което ги въоръжава, обучава и готви за нахлуване в България с помощта на югославски военни части.
Тези, които емигрират в Чехословакия, получават помощи и субсидии от правителството в Прага. По това време Чехословакия, Югославия и Румъния са съюзници, известни под името „малката Антанта”. Този съюз, покровителстван от победителите в Европейската война, главно Франция, е насочен против България и Унгария, които след войната са загубили земи и население в полза на страните от „малката Антанта”. Известен брой емигранти заминават за СССР, където се превръщат в болшевики. Смело може да се твърди, че повечето, ако не всички видни български комунисти са също съветски агенти, но някои от тях служат и на Югославия, както и на други страни.
Истинската причина за изхвърлянето на ѣ е да се постигне сближение на българския правопис със сръбския (БЗНС), но и с руско-съветския (БКП). Отстраняването от азбуката на ѫ, ъ и ь е по същите причини, но и в подражание на примера от Москва. Това е сигурно, що се отнася до БКП, а нищо чудно опитите на земеделското правителство да наложи правописна реформа през 1921 г. да са били също повлияни от съветския експеримент.
Със същата бързина, с която ОФ прокара „правописната” реформа веднага след идването си на власт, съветското правителство на Ленин-Троцки издаде два декрета от декември 1917 и от 15 октомври 1918 г., с които изхвърля буквата ѣ от руската азбука. В Русия ѣ има друго значение, но заедно с този знак болшевиките изхвърлят и трите други знака – ѫ, ъ и ь.
Както и в България, правописът влиза в сферата на политическите борби, като буквата ѣ става символ на бѣлата интелигенция. Реформата не е приета на териториите, контролирани от белогвардейците, противници на болшевиките в Гражданската война, а по-късно, отново подобно на българския случай, емигрантските издания също продължават да се печатат по стария правопис дори и след Втората световна война.
„Убийство на символа, убийство на същността! Вместо езика на Пушкин ще се чува дивият говор на футуристите“, пише емигрантското списание „Аполон“, издавано в Париж.
През 1921 г. правителството на БЗНС извършва правописна реформа, която носи името на Стоян Омарчевски, министър на просвещението. Отпорът и критиката срещу реформата са значителни, защото премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от жителите в Западна България и особено от македонските българи от Пиринска Македония и диаспората като „предаване на западните диалекти“ и като отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. За привържениците на тази гледна точка ѣ – е двойно добива статус на символ на българщината.
Омарчевският правопис от 1921 г. се отличава твърде малко от сегашния, който бе въведен през 1945 г. От азбуката се изхвърлиха буквите ъ и ь (както и ѣ, което се извърши през 1945 г.), но се запази буквата ѫ. Мекостта на съгласна пред о започна да се бележи с й, така синйо, Ганйо и т.н. Правилото за употреба на пълен и кратък член при съществителните и прилагателните в единствено число от мъжки род стана: пълен член се употребява пред дума, започваща с гласна, а непълен – пред дума, започваща със съгласна или на края на изречението. Съвременният звук ъ се представя с буквата ѫ (голяма носовка). По Омарчевския правопис се измениха и правилата за употреба на удвоените предлози със и във: във се пише пред думи, започващи с в, ф или хв, а със – пред думи, започващи със с, з, ш, ж или щ.
Както и в случая с комунистическата правописна реформа от 1945 г., земеделската реформа е обоснована с редица „научни” доводи от някои тогавашни езиковеди като опростена, спомагаща изучаването на родния език без участието на излишни и вредни букви като ъ, ь и омразното на всички ѣ. Фактът, че решението е било политическо, а не научно, или утилитарно, не е останал скрит дори за съвременни коментатори от чужбина.
Във вестник „Кьолнише цайтунг“ от 11 януари 1922 г. се появява следният коментар: „Българският език като руския познава две букви „ь“ и „ъ“, които се пишат в края на думите, за да покажат, че крайната съгласна трябва да се произнася меко или твърдо. Освен тия чужди на сръбския език букви българският език притежава за радост на чужденците и едно двойно „е“. Сегашното българско правителство, което произхожда от земеделската партия и се подкрепя от умерените социалисти и от т.нар. комунисти, преследва между другото и сближаване с Югославия. С изхвърлянето на тези букви, които не се срещат в сръбската кирилска азбука, то иска да изгради мост към Сърбия. Преди няколко месеца правителството издаде строги заповеди до печата и до печатниците да не употребяват вече тези три букви. Образованото гражданство, което и без това мрази земеделското правителство, обяви, че Отечеството е в опасност.“
Най-бурната реакция срещу въвеждането на Омарчевския правопис идва от македонските организации. След официални протести до правителството и Народното събрание македонските издания продължават да бъдат печатани на стария правопис с ъ, ь и ѣ. „Организацията „Илинден” заяви, че македонските българи ще запазят тоя правопис – свят за българщината – като македонски.”
Професор Любомир Милетич и много други учени пишат протестни писма, Софийският университет заплашва, че ще затвори врати, а БАН не признава правописа. Веднага след деветоюнския преврат от 1923 г. правителството на професор Александър Цанков възстановява стария (Иванчевския) правопис.
През 1934 г. Коминтернът постановява съществуването (всъщност появяването) на македонска нация и македонски език и за да стане съвършено ясно, че въпросите относно т.нар. „правописни” реформи фактически са борба за власт и че всъщност това са политически решения, които засягат сърцевината на българската нация и национализъм, комунистически, левичарски и проболшевишко-коминтерновски издания на български език в чужбина следват вярно указанията, идващи от Москва.
Вестници и списания в СССР – частите, населени с етнически българи – след 1934 г. използват отменения през 1923 г. български правопис на БЗНС и дори въвеждат нови „подобрения” с оглед препоръките на Коминтерна. В далечна Аржентина левичарският вестник „Македонски глас” започва да излиза през август 1935 г. и употребява стария, Омарчевски правопис, който вече не е в сила в България, а 6 години по-късно новият вестник „Балкански глас” от юли 1941 г. предвардва комунистическия правопис с 4 години и изхвърля ѫ, ъ, ь и ѣ. Същото се случва през 30-те години на миналия век в САЩ, където комунистическият промакедонистки вестник „Народна воля” прокарва не само новите коминтерновски тези, но и се списва по Омарчевския правопис.
В сръбска (югославска) Македония ускореното сърбизиране на езика на македонските българи влиза в действие веднага след прокламирането на република Македония като съставна част от новата Федеративна народна република Югославия (ФНРЮ). На 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински“ се учредява Антифашисткото събрание на народното освобождение на Македония (АСНОМ). То провъзгласява Вардарска Македония за съставна федерална единица на Югославия и взима решение за създаване на „македонски книжовен език“. От 27 ноември до 3 декември 1944 г. в Скопие заседава конференция на филоложката комисия за създаване на „македонска азбука“ и „македонски литературен език“.
Създадените езикови комисии на АСНОМ приготвят македонски литературен език и въвеждат македонска азбука и македонски правопис. Премахва се страшното за сърбите и помакедончените коминтерновски последователи българско „ѫ“ и се вкарват в употреба четири букви от сръбската азбука на Вук Караджич. Както ще стане и в България след няколко месеца, в Македония сърбизираният „македонски правопис“ се налага с насилие, противно на българската историческа традиция (понеже македонците от двете страни на Осогово естествено и без насилие са следвали същата традиция) и въпреки съпротивата на българския народ във Вардарска Македония.
През 1945 г. дошлото на власт след преврата от 9 септември 1944 г. отечественофронтовско правителство прави правописна реформа, с която ѣ се изхвърля от българската азбука и се въвежда писане на я или е по така нареченото ятово правило. Създадена е комисия от експерти и учени, която след натиск от страна на правителството на ОФ и преодоляване на многобройни възражения осакатява азбуката, правописа и облика на езиковата култура и излиза с решение, което е одобрено от правителството на ОФ и е официално публикувано на 27 февруари 1945 г.
Основните принципи, залегнали в новия правопис, нареждат изхвърлянето на буквата ѣ (ят). Тя се заменя с я или е, според ятовото правило. Така например вместо бѣлъ вече се пише бял, а за останалите форми се ползва буквата е: бели, обелен.
Изхвърля се от употреба и буквата ѫ (голям юс) и се замества с ъ или а (по-рядко). Вместо бѫдѫ, където големият юс се изписва по исторически причини, защото в миналото е отразявал специфичен звук, сега то се замества с големия ер и става бъда. Също така вместо „тѣ сѫ“ вече се изписва „те са“.
Премахва се изписването на буквата ъ в края на думите, където няма звукова стойност, и на буквата ь в края на думите, но се запазва пред буквата о за означаване на мекост (пример: миньор).
Остава в сила синтактичното правило за употреба на пълен и кратък член при съществителните от мъжки род, единствено число. Опростен е правописът на някои думи: вместо нуждни вече се изписва нужни, вместо праздникъ се пише празник.
Нанесените вреди са мащабни. Най-болезнената и с дълготрайни последици е ликвидирането/унищожението/убийството на дотогава съществуващата спойка между източните и западните говори. Да не се забравя, че решението за „правописна реформа” е политическо, а не научно и то цели разединение между българите, нагаждане на българската азбука и правопис към руската и сръбската и проправя пътя към отродяването на македонците от българската народност и култура. Не става въпрос само за жителите на сегашна република Македония, но и за македонците в България, които съвсем свободно и непринудено са се наричали такива, без за момент да губят своето историческо съзнание на българи.
Петър Дънов, известният по целия свят Беинса Дуно, по прекрасен начин обобщава вредата от отпадането на ѣ и ѫ. Забележките му са по повод на Омарчевската правописна реформа от 1921 г. Починал през декември 1944 г., Дънов не доживя да види новото кощунство с българския език: ”… буквата „ят“ (Ѣ) е свалена от Константин от Невидимия свят… тази буква представлява един от кардиналните небесни знаци, която е знамето на славянската писменост и на славянството. Буквата „ят“ (Ѣ) е небесният знак на Кирилицата и е печат на ангела Елохим, който довежда двамата братя Кирил и Методий от края на Вселената, за да им даде славянската писменост… Кирил и Методий, Светилата на Славянския род, ви измъкнаха от тъмнината и ви облякоха със Светлина. Кирил и Методий свързаха българския народ с небето… Като изучавате български език, дохождате до буквите „ят“ (Ѣ) и ѫ, които искат да изхвърлят. Буквата „ят“ (Ѣ) е хубава. Ако се изхвърли от употреба, българите ще закъсате. Буквата ѫ казва, че преди да говори, човек трябва да мисли. Преди да тръгнеш на път, мисли. Буквата ѫ съществува само в български език. Богат е българският език, но хората още не могат да си служат с него. В буквата са свързани заедно Божественият и човешкият принцип… в техния език (на българите) е буквата „ят“ (Ѣ) – кръстът, търпението. Тая буква означава още събиране и примиряване на доброто и злото. Българинът казва: „Аз зная да събирам доброто и злото, да ги примирявам.” Някои пишат тази буква по два начина – Ѣ и İЪ. Както и да се пише, тя означава едно и също нещо. Знакът Ѣ е на сърцето, а İЪ – на ума… ь ще ти причини голяма вреда, ако не го пишеш на мястото му… Защо е в български този малък ер – ь? Някои букви могат да се изхвърлят, но някои букви не трябва да се изхвърлят. Може да направиш една цигулка с три струни, но с четири струни е по-хубава. Може да имаш една китара с четири струни, но ако имаш с шест струни, е по-хубава. Ако имаш една арфа, не четири, но 36 струни трябват.”
Реформата от 1945 г. с един замах премахва буквата ѫ, която е основополагаща и изразява в писмо уникалния български звук гърленото Ъ (голямата носовка). Тя е положена в българския правопис от IX в. и не беше пипната дори от БЗНС/Омарчевски през 1921 г. Но с унищожаването на буквата ѫ се посегна и върху звуковата основа на българския език. Сегашните поколения просто не познават звука, който се изразяваше с ѫ, променила се е фонетиката, и то с декрет, а не чрез естествено отпадане. Само престарели българи сега могат да пишат СА и да го произнасят СЪ (сѫ). 99% от населението сега пишат трето лице множествено число на глагола „съм” СА и го произнасят СА. Това вече не изглежда нито чудно, нито странно, нито пък някой би се сетил, че звуковата основа на българския език е претърпяла промяна.
Подобна съдба претърпяха и думите, които бяха осакатени поради „опростяване”. Преди реформата от 1945 г. се пишеше „сърдце”, но и се произнасяше „сърДце”, пишеше се „праздник” и се произнасяше празДник”. Сегашните българчета знаят само, че имат „сърце” и съвсем резонно си го произнасят „сърце”. Как иначе? В името на опростяването (кому ли е било нужДно?) се постига простащина.
Англичаните изписват знаците „gh” (джи ейч), за да ги изчетат като „f” в laugh (смях, смея се)) и никому не прави впечатление, понеже този начин на изписване е част от богатството на английския език.
Да се „опрости” всъщност означава „да обеднее”! Евентуална комунистическа революция във Великобритания, САЩ, Канада и Австралия вероятно ще промени издъно английския правопис, но глупавите англичани (глупави понеже пишат сложно!) ще трябва да почакат да настъпи и техният сюблимен момент, когато нови управници ще опростят езика им, а кой знае, може би ще въведат и славянска азбука (или китайска), за да са в крак с прогреса и бъдещето.
Председателят на комисията от 1945 г. Димитър Осинин, участник в септемврийските метежи, след това емигрант в Югославия и Австрия и последовател на Коминтерна, съзнава „собствената си вина” и признава, че изпитва „тъга и срам” поне относно съдбата на ѣ. Той дори призовава – на страниците на списание „Български език”, бр. 3–4 от 1973 г. – „още веднъж сериозно да обсъдим въпроса за ѣ… Единственият изход е да оставим свободно да се якя и ека, като отново върнем обединяващото формално ѣ”.
Късно разкаяние – след 28 години!, – но и то не достига целта си. След 1989 г. някои десни политически и културни организации като ВМРО-БНД се опитват да инициират дебат за правописна реформа и връщане на двойното е. След 73 години и четири поколения, научени/приучени да употребяват осакатената азбука, шансовете за промяна не изглеждат особено добри.
Гласове на протест е имало и има и в Русия по повод правописната им реформа от 1917–1918 г. В съветска Русия от печатниците масово са изземвани буквата ѣ и другите изхвърлени от правописа букви, но Руската академия на науките публикува литература със стария правопис чак до 1929 г.
Още по времето на Сталин, през 50-те години, Иван Илин прави в печата яростна политико-философска и лингвистична защита на стария правопис и специално на знака ѣ, посочвайки, че изхвърлянето на ѣ от руската азбука води до появата на многобройни омоними от различни корени в руския език.
След краха на СССР през 1991 г. в руската култура също се наблюдава естетическо връщане към стария правопис – ятове и ерове се появяват по фирмите на компании, в имена на вестници и т.н. В Русия също се появяват призиви за връщане на дореволюционния правопис. Привържениците на това връщане наричат ѣ „най-руската буква“ и „белия лебед на руската азбука“.
В последно време подобна тенденция се забелязва и в България. От естетична – или комерсиална – гледна точка се забелязва изписване на ѣ и ѫ, както и на ъ и ь в края на думи, завършващи със съгласна. Поради незнание ѣ понякога се употребява вместо ѫ, а и вместо ъ в края на думите.
Редица емигрантски издания в периода 1945–1989 г. отричаха правописа, въведен през 1945 г., не само поради загриженост за езика и азбуката, но и поради политически причини. Разделението в политиката пролича и по този въпрос. Изданията на земеделците в изгнание употребяваха новия правопис, докато тези на Българския национален фронт (БНФ), заедно с изданията от Мадрид – седалището и канцеларията на Н.В. Симеон II – се придържаха стриктно към стария правопис (Иванчевския). Все още излизащото в Чикаго списание „Борба”, орган на БНФ, се списва на стария правопис.
Опитите за по-нататъшно опростяване, разбирай осакатяване, на българските традиции, култура и главно език не са спрели. През 2010–2011 г. филолози – по неизвестно какви подбуди – внесоха предложение в Народното събрание за нови промени. С мотив, че децата, ученици и студенти не могат да се справят с правилата за употребата на пълния и непълния член, филолозите предлагат „осъвременяване” в съответствие с масовия говор.
Дори едно повърхностно наблюдение ще покаже спадането на равнището на езиковата култура всред подрастващите поколения и засилващата се неграмотност сред българското население. Не е ли възможно поне част от причините за тези неуредици да се крият в неграмотността на тези, които учат децата на четмо и писмо? А неграмотността на учителите – и на немалка част от професори и доценти – не произтича ли от вредно, излишно и недъгаво престараване по пътя на опростачването не само на езика, правописа и азбуката, но и на цялата езикова култура на нацията?
Ако се променят правилата за употреба на пълния и непълния член се нанася нова страхотна вреда на българския език, дава се още едно огромно предимство на тезата за отдалечаване на България от Македония и се постига ново раздвояване на съзнанието на двете части от българската нация. В официалния македонски език в употреба в бившата Югославска Република Македония (БЮРМ) има само пълен член. Но пълният член е характерен и за голяма част от българските диалекти. Употреба само на пълен член се открива в редица старопланински говори, в диалектите на Странджа, Родопите, Поморавието и Западните покрайнини. Тогава защо и кому е нужно да се къса връзката между македонските говори и говорите от по-голямата част на българската езикова територия, между нормата в Скопие и тази в София? Не се ли върши нова услуга на Скопие, но и на Белград?
Не е ли време да се помисли какви са последиците от въвеждането на осакатения и опростачен правопис от 1945 г. върху културно-историческото наследство на българския народ през 73-те години на наложено обедняване? Българската литература, списвана на стария правопис (Иванчевския), научните издания, белетристиката и всичко, създадено до 1945 г., са станали почти нечетливи и непригодни за по-младите поколения. Освен нанесените вреди върху националната тъкан и същност на нацията това, което чужденци не успяха да сторят в продължение на столетия, бе извършено от комунистическата власт и раболепните ѝ слуги, облечени в научни доспехи.
Българските книги до 1945 г. – писаните на стария правопис, с ѫ, ѣ, с ъ и ь на края на съществителните, по старите правила, когато сърце беше сърДце, празник беше празДник и т.н. – сега са все по-мъчно достъпни. Те обемат периода от Възраждането до 1945 г., когато са създавани произведенията на най-известните и реномирани български историци, филолози, етнографи, поети и писатели, философи, политици и социолози.
В тези книги са отразени борбите за национално съзнание, посочени са враговете на България, отразени са стремежите към просвета, национална църква и национално освобождение. Там са Раковски, Ботев, Вазов, Йовков и Яворов, там е българският периодичен печат. Тези постижения фактически се елиминират и изтриват от националната памет. Но не само това. С тях се изтриват и изчезват националните туптежи, естествените тропизми на народа, съзнанието за принадлежност към народ, нация, църква и царство (държава).
За служещите си с Иванчевския правопис не беше толкова трудно да четат и да се справят с българската книжнина от Средновековието. Тя беше изписана с ѫ, ѣ, с ъ и ь. За служещите си с комунистическия правопис от 1945 г. това вече е почти невъзможно. Посегателството не е само върху „буржоазния”, „елитистки” и „шовинистичен” правопис от 1899 до 1945 г., ударът е нанесен върху цялата българска книжнина от създаването ѝ до 1945 г. И тази пакост, изглежда, е невъзвратима.
Нищо особено странно тогава, че се намериха български народни представители, които нагло и безотговорно да гласуват в парламента на 6 март 2008 г. проектозакон, който гласеше българският език да не е задължителен в училищата! Загриженост за развитието на българския език и култура, или нов удар върху нацията? Щом се премахне българският език като задължителен, защо да се грижим и притесняваме за излишни, па и нечетливи, стари, пожълтели и кой знае какво съдържащи книги?
Из книгата „История на БКП / 1919-1989/