През годините на Втората световна война българските власти не се поддават на германския натиск и запазват всички евреи с българско гражданство, в пределите на страната. Техният живот е съхранен, България получава всеобщо признание за това благородно дело. Напоследък обаче все по-често се отправят упреци към държавата ни за изселването на еврейското население от териториите под българска окупация в Беломорието и Македония и тяхното последващо унищожение в нацистките концлагери.
Цар Борис III споделя с царица Йоанна, Иван и Марион Станчови: „Ще ви кажа какви бяха тези нещастни хора, за които не бях в състояние да сторя нищо. Това бяха бивши гръцки поданици от Солунско, върху които нямам никаква юридическа власт и затова ръцете ми бяха вързани. Но знайте, никой от нашите няма да бъде откаран. Боях се, че това може да се случи, затова взех мерки: нашите евреи са разпръснати навсякъде в България, и то в най-отдалечените райони, в които ще бъдат на сигурно, вероятно ще им се наложи да поживеят известно време с ограничения и лишения. Но друг изход нямаше!“
III. Изселване на евреите от новите земи
През януари 1942 г. на конференция край езерото Ванзее в Берлин е приета нацистката програма за „Окончателното решение на еврейския въпрос”. Решението, което официално предвижда изпращане на всички евреи от европейските държави в новите германски територии на изток, е всъщност програма за геноцид. Дотогава заминаването на евреите в страни, където техните човешки права не са застрашени, е все още възможно – последните транспортирани пристигат в Португалия през есента на 1941 г. В протокола на конференцията е посочено, че от България се изисква да предаде 48 000 души. (37) Цар Борис III и правителството не изпълняват това решение. Въпреки оказания натиск, нито един български евреин не е изселен. В това число обаче не са включени евреите от Македония и Беломорието, т.е. те не са изискуеми от България за предаване на нацистите. Те са считани за население, подвластно на Райха, чиято съдба се определя в Берлин. Евреи, които са граждани на Гърция и Югославия, не могат да получат българско поданство не само защото приетият преди две години ЗЗН не го допуска и Наредбата за поданство изключва подобна възможност. За Райха са важни не нормативните актове на царството, а обстоятелството, че тези земи са завзети със силата на германското оръжие, което дава право на победителя да се разпорежда с тях и населението им по своя воля. Именно по волята на Берлин териториите са предоставени за вторична окупация, настанява се българска администрация и се въвеждат български правни норми. Както вече беше изтъкнато, същевременно с това немците си запазват възможността да се произнасят от позицията на последна инстанция по въпросите на поданството, дори когато става въпрос за гръцки и югославски граждани, които не са евреи. Цитираната служебна бележка на Д. Шишманов достатъчно ясно предава германското становище.
Навсякъде, където върховната власт е в ръцете на Райха, започва терор, изселване и прикривано умъртвяване на евреи в концлагери. Това се случва без значение дали в отделните страни са поставени марионетни правителства, или са формирани територии под директно управление на Берлин като в Австрия, Чехия и Полша. Етническото прочистване в съседна Сърбия е бързо – през 1942 г. тя е обявена за зона, свободна от евреи. През същата година започва и подготовката за разправа с гръцките евреи в германската окупационна зона. След настъпващите дивизии на Вермахта в европейските страни пристигат специални отряди на СС и Гестапо, създават се и организации от местни колаборанти. Освен тях, навсякъде, където има германски войски, се разполага военна комендатура и военна полиция. Тя също следи както за поведението на германските военнослужещи, така и за всички действия на населението и особено за представляващите специален интерес – на първо място за дейността на съпротивителните движения и евреите.
Често се изтъква, че евреите от Италия и Унгария, както и тези от други държави под италианска окупация, са съхранени. Това твърдение е относително вярно само за първите години на войната, докато там не се настанява германска армия и властта не преминава под диктата на фюрера. През 1941 г. италианските войски използват настъплението на Вермахта на Балканите и завземат територии от Гърция и Югославия, които остават под пълен техен контрол до есента на 1943 г. През юли крал Виктор-Емануил и маршал Бадолио свалят Мусолини, а през септември сключват примирие със Западните съюзници, които напредват на Апенинския полуостров след успешен десант. Войските на Райха реагират с контрапреврат, връщат Мусолини начело на новообявената марионетна република Сало и незабавно привеждат в действие „Окончателното решение”. Размерите на изселването остават сравнително ограничени главно поради обстоятелството, че германските сили водят тежки сражения на полуострова и не са в състояние да отделят значителен ресурс за тази дейност – към лагерите на смъртта са изпратени около 12% от еврейското население, други са избити на място.
Масовото изселване започва и в бившите италиански окупационни зони в Гърция и Югославия. След неуспешен опит на Унгария да премине на страната на Западните съюзници, през март 1944 г. хитлеровите войски нахлуват в страната, свалят управлението на адмирал Хорти, поставят на власт нацистко правителство и разправата започва. Въпреки намесата на герои като шведския дипломат Раул Валенберг, католическата църква и някои интелектуалци, до края на годината стотици хиляди евреи са изпратени и умъртвени в концлагери, хиляди други са избити и хвърлени в Дунав. Тези събития са широко известни и обстойно документирани. Те ясно показват тоталната безцеремонност на Хайнрих Химлер, Адолф Айхман, Теодор Данекер и компания, при изпълнението на „Окончателното решение”.
През пролетта на 1943 г. цар Борис започва тайни сондажи със Западните съюзници за сключване на примирие и цялостно излизане от войната с евентуално признаване на земите в Македония и Тракия за български. (38) Осъдителното отношение на американското правителство към германската политиката по еврейския въпрос е добре известно на българския монарх и той не би могъл да разчита на благоприятен резултат от преговорите в случай, че предаде българските евреи на нацистите. Сондажите се развиват обнадеждаващо, въпреки несъгласието на Вашингтон за признаване на български приоритет върху „новите територии” след края на войната. Ръководителят на американското Управление на стратегическите служби генерал Уилям Донован изготвя „План за изваждане на България от войната”, получил впоследствие одобрението на Държавния департамент и президента Рузвелт. Тръгвайки да търси помощ от Вашингтон за сключване на примирие, цар Борис едва ли би искал предварително да се злепостави с тежки антиеврейски репресии или с изпращане на хора в източните територии на Райха, където може да се предполага, че ще бъдат подложени на ужасяващ терор. В становището на Държавния департамент, подписано от Държавния секретар Кордел Хъл и предадено чрез легацията на Швейцария, ясно се казва, че българското правителство „не би трябвало да регистрира факти, които в бъдеще биха застанали трайно против неговата репутация”. (39) Показателно е, че в американската нота се визират единствено евреите с българско поданство. Същевременно царят е длъжен да се съобразява с германската политика, ако не иска да види танкове и войници със свастики да маршируват пред двореца. По това време, както и през цялата война, главното опасение на Борис III и управляващите в София е нова национална катастрофа, която неминуемо би настъпила в три случая: прогермански преврат с евентуална окупация, съветска окупация или превръщане на страната в театър на бойни действия.
През март 1943 г. ситуацията на Източния фронт е патова, Червената армия остава далеч от българските граници, усилено се говори за сепаративен мир между Хитлер и Сталин. Западните съюзници не разполагат с реални възможности за десант на Балканите, така че в София трябва да се съобразяват преди всичко с опасността от хитлеристка агресия. За съветското разузнаване опасността от преврат и установяване на реакционно прогерманско правителство е била съвсем реална и то докладва в Москва: „…фашисткото движение „Съюз на българските национални легиони“ начело с генерал Луков започна да готви в средата на лятото на 1942 г. заговор против Царя и правителството на Филов, имащ за цел създаване на легионерски кабинет, провъзгласяване на Луков за вожд на България и отстраняване на Борис III от ръководството на важните държавни дела.“ (40)(*)
Превратът не се е състоял, но при така категорично заявените съветски опасения става по-ясна причината за убийството на Христо Луков през февруари 1943 г. Генералът е застрелян пред своя дом по нареждане на Москва. Полковник Атанас Пантев, дясна ръка на Луков, също е покосен от куршумите на бойна група. Политическите убийства са извършени от комунистическата партия с цел да се предотврати евентуалното участие на България във войната срещу СССР. (41) Борис III и Филов подозират легионерите в превратаджийски кроежи и се стремят да ограничат техните контакти с германците, особено когато решат да ги осъществяват в Берлин. Филов преразказва в дневника си думите на царя: „…Смята за положително, че ще подготвят там промяна в правителството с германска помощ. В такъв случай той нямало да остане в България и нямало да играе ролята на датския крал. Опасенията от подобна насилствена промяна на управлението в България се засилват и от сведенията, които имал от баща си.“ (42) Цар Фердинанд е предупредил за възможен заговор на легионерите и берлинските партийни кръгове чрез княгиня Евдокия и „настоява по никой начин да не разрешаваме на Пантев и Луков да отидат в Германия.“ (43) Съжаленията, изказани от Бекерле за смъртта на Луков в телеграма до Берлин, са достатъчно красноречиви: „За нас убийството е неприятно, тъй като, макар че както е известно не поддържаме (официално) връзки с националната опозиция, съществуването на тези абсолютно надеждни германофилски кръгове е от изключително политическо значение.” (44)
Възникналата заплаха е от особена важност, защото мотивира в значителна степен действията на царя и кабинета, а те съвсем основателно предвиждат последиците от такова развитие на събитията, имайки предвид безкомпромисността на Хитлер и берлинската върхушка. Кошмарните събития, които впоследствие неминуемо настъпват в европейските държави, с дошли на власт пронацистки правителства, потвърждават техните опасения. Без значение какви са били първоначалните намерения на тези управници, страните им губят суверенитета си и националната им политика преминава под прекия контрол на Райха. Армии отстъпват и се сражават на собствена територия, градове потъват в руини, а жертвите се измерват със стотици хиляди. Хитлеристката програма за изселване на еврейското население започва да се изпълнява без никакво бавене.
Когато се разглежда ужасяващата участ на изселените 11 343 евреи от Беломорието и Македония в контекста на политическата и военна обстановка през последните месеци на 1942 и първите на 1943 г., трябва задължително да се потърси отговор на поне три въпроса:
1. Разполагала ли е България с възможности да предотврати изселването от окупираните земи?
2. Знаели ли са управляващите каква ще бъде съдбата на предадените на германците евреи?
3. Какво е участието на българските длъжностни лица в насилственото изселване?
1. Инициатор на изселването не е България, а Райхът. В среща на Йоахим Рибентроп с министър Попов през ноември 1941 г., германският външен министър заявява: „Още отсега той може да му каже, че в края на войната всички евреи трябва да напуснат Европа. Това било неотменимо решение на фюрера, а също и единственият път за решаване на този проблем, които изисквал цялостно решение и частичните мерки малко помагали.” (45)(*) Както е казано в записка на германското Външно министерство от 3 април 1943 г., „България се отзова на нашата инициатива за изселването на живеещите там евреи в източните райони и се съгласи с нашата помощ.”(46) На следващия ден в строго поверителна телеграма германският министър на външните работи Рибентроп съобщава на посланик Бекерле за проведените разговори с цар Борис: „Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа”. (47) След края на войната, на разпит в мазетата на съветското НКВД, плененият посланик Бекерле заявява: “По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер и чрез министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14–15 000 човека), които съгласно моето искане бяха изпратени в Полша”. (48) Бекерле недвусмислено определя себе си като отговорното действащо лице за насилственото изселване. Впоследствие съдът във Франкфурт предявява обвинение срещу него и легационния съветник фон Хан за това престъпление, без да включва участие на български длъжностни лица.
В резюме – инициативата е германска, а царят е дал съгласие. Остава да се изясни могли ли са управляващите в София да се противопоставят и до какво би довело това. Възможностите за противопоставяне са две – по дипломатически път или със сила. Дипломатическите възможности се основават на правата, които България получава върху тези територии. По същество, тя има временно отстъпени права за ползване – окупация до края на войната, макар че дори тези права никъде конкретно не са описани. Държавата не придобива право на собственост. Чия е в такъв случай отговорността за населението в завладените земи? Отговорът е привидно ясен – на завоевателя, но той се усложнява от обстоятелството, когато завоевателят е предоставил право за временна окупация на част от завладяната територия. Българската държава се опитва да разшири своите правoмощия, чрез споменатата Наредба за поданство в освободените през 1941 г. области, и да намали по този начин правото на завоевателя да се разпорежда с населението, но среща сериозна съпротива. (49) Германската реакция е срещу чл. 4 от Наредбата, определящ срок, в който гръцките граждани могат да поискат българско поданство. Освен на коментираната вече среща, когато Морман съобщава становището на Райха – „че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи”, дипломатът е достатъчно ясен пред Шишманов и на 9 декември 1942 г.: „В Берлин се смята, а също се смята и от страна на командващия „Зюд-Ост” и на германския представител в Атина, че е наложително българското правителство да измени чл. 4 от наредбата за поданството в освободените земи като продължи предвидения в него срок с още една година. … Г-н Морман отбеляза, че според него е за предпочитане още сега да продължим срока и то доброволно, отколкото да бъдем принудени да го продължим по-късно поради невъзможността да изселим оптиралите в полза на старото си поданство гърци. А тая невъзможност ще настъпи неминуемо по простата причина, че германското командване „Зюд-Ост” ще откаже да пусне изселващите се в областта Солун-Егея.” (50)
Под натиска на Берлин, документиран в три срещи на Морман с главния секретар Шишманов и разговор на премиера Филов с Бекерле, правителството е принудено да отстъпи и да удължи срока до 1 ноември 1943 г. Тези дипломатически разговори не касаят евреите – гръцки поданици, защото те са изключени от Наредбата, но категорично показват кой диктува там, където е преминал Вермахтът, дори когато се дискутира единствено поданството на етнически гърци. Необходимо е да се поясни, че изразяващият германската позиция Морман е дипломат от кариерата, който винаги подбира думите си, не е злонамерен към България, не е националсоциалист, не се е замесвал във военни престъпления, а след войната става посланик на ФРГ в Колумбия. Германската настойчивост по-късно е ясно изразена и в писмо на началника на СД – група Инланд II до заместника на Химлер Ернст Калтенбрунер: „Централната служба на сигурността на Райха е внушила на няколко пъти на Министерството на външните работи да увеличи натиска върху българското правителство относно еврейския въпрос, за да добием едно решение колкото бързо, толкова и възможно, в смисъл на евакуация на тези евреи към териториите на изток.” (51) (*)
Към това време българската политика, водена от цар Борис, е да продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР, въпреки многократното настояване на Берлин за тяхното прекратяване, да запази армията от участие в бойни действия и не показва готовност да предаде българските евреи на Хитлер. Всичко това предизвиква недоволство и подозрения сред нацистката върхушка. На 25 януари 1942 г. райхсминистърът на пропагандата Йозеф Гьобелс записва в своя дневник: „Няколко доклада показват, че антигерманските настроения в българските управляващи кръгове се увеличават. Специално за цар Борис се казва, че е започнал да играе някаква двулична игра. Той е хитър и потаен човек, който, очевидно впечатлен от тежките отбранителни битки на Източния фронт, търси някаква задна врата, през която би могъл евентуално да избяга.“ (52)
През пролетта на 1943 г. в Берлин получават ново основание за подозрения. Германското разузнаване засича контакти на пътуващия с дипломатически паспорт търговец Любен Пулев със специално пристигналия бивш американски посланик Ърл в Турция. Пулев изпълнява поръчение на царя, сондирайки възможностите за излизане от войната, и монархът е принуден да омаловажава случая, когато въпросът му е поставен директно от Рибентроп. (53)
След демонстрирания натиск по въпроса за гражданството на гърците и съществуващите подозрения на Берлин, логично е да се предположи как биха реагирали в Райха по свръхважния за тях „еврейски въпрос”, в случай че България реши да промени ЗЗН или приетата Наредба и се опита да даде поданство на евреите от зоните, които са й дадени за временна окупация по германско благоволение. Или реши да прилага някой нов закон, подобен на добруджанския, без да има права на собственост. Може ли някой здравомислещ да си представи, че обсебените от антисемитизъм берлински управници биха признали и приели даването на гражданство на каквото и да е основание, при съществуващите обстоятелства? Изводът, че царят и правителството се опитват да изселят гърците от окупираните земи, а евреите да направят български поданици и да ги оставят там, вероятно би предизвикал нещо повече от нервна криза у параноичния фюрер. Чашата на търпението му е преливала и при по-незначителни прояви на своеволно противопоставяне. Ответната реакция едва ли би се ограничила само с отнемане на предоставените територии, когато танковите колони на Вермахта могат да изминат разстоянието от западната граница до София за малко повече от час, а самолетите на Луфтвафе – за 15 минути. В столицата без съмнение би се намерил необходимият брой привърженици на националсоциализма, готови да поемат властта и безпрекословно да изпълняват заповедите на Хитлер.
…
Няма нито един основателен аргумент, поради който да се смята, че ако частите от Тракия и Македония бяха завзети обратно от Вермахта или изобщо непредоставени за окупация от България, евреите там щяха да бъдат съхранени, а не изпратени в лагерите за унищожение. Напротив, нацистите недвусмислено показват какво се извършва в европейските страни под тяхно господство. В този контeкст даденото от царя съгласие е един формален акт за нещо, което така или иначе не е в състояние да предотврати. Той предпочита да стимулира въвеждането на антиеврейско законодателство, чиято тежест е несравнима с нюрнбергските дискриминационни закони, и да запази българските евреи в страната, отколкото да влезе в директен сблъсък с Хитлер и да предизвика ново откъсване на територии или национална катастрофа. И в двата случая съдбата на евреите би останала изцяло в германски ръце с всички известни последствия.
На 9 март 1943 г. министъра на вътрешните работи Габровски издава заповед за освобождаване на всички евреи, намиращи се в лагерите, която е изпълнена още на следващия ден. (64) Необходимо е да се подчертае, че протестната подписка на Пешев и неговите колеги от парламента, която дава началото на останалите протести, е направена на 17 март – т. е. 8 дни след нареждането на вътрешния министър, направено по указания на цар Борис III. В този смисъл парламентарният протест и останалите действия в защита на българските евреи имат превантивна роля и са от огромна важност като бъдещ аргумент срещу евентуална нова нацистка инициатива.
Българската национална политика не е в състояние за повече от гъвкава пасивна съпротива срещу Райха. Царят и правителството отстояват суверенитет в пределите на царството, но не разполагат нито с дипломатически, нито с военни средства да влязат в конфликт с хитлеристкия режим, за да наложат пълна власт в територии, които не са под българска юрисдикция.
България не успява да си върне земите в Тракия и Македония, но може да се гордее, че е единствената държава от Тристранния пакт, която е съхранила своите евреи. В официалната статистика на Яд Вашем в Йерусалим е посочен броят на жертвите на Холокоста във всяка европейска държава. За България цифрата е нула. (77) Нещо повече, еврейското население в страната нараства през през годините на войната и достига 49,172 души. (78)(*)
Георги Боздуганов
Авантаж по https://www.eurochicago.com/