Завесата се вдига и на сцената е Бойко Борисов в европейски фрак и цилиндър. Асистира му Корнелия Нинова в стилно трико и с шапка ушанка. Номерът започва, като асистентката развежда на синджир пред публиката едра, космата и доста свирепа корупция, така че всеки да се убеди, че е истинска. Корупцията носи плакат: „И в детските градини ме има!“. След това я настаняват на един добре осветен стол, докато останалата сцена потъва в тъмнина. Музиката елегантно нагнетява напрежението. Борисов бавно обикаля корупцията и методично я покрива с вестници. След това изведнъж се хвърля с цялата си мощ върху нея, смачква вестниците на топка и…
корупцията я няма под тях! Изчезнала е!
С този номер, наречен „Вот на недоверие за корупция“, България ще се яви на Политическата Евровизия 2018. Той беше предпочетен пред алтернативата „Да намалим корупцията на половина“, при който тя се разрязва с трион през кръста. При подобни номера никой, разбира се, не вярва, че корупцията наистина е изчезнала или че й се случва нещо лошо.
Къде е корупцията?
И начинаещите илюзионисти знаят, че успехът на фокуса зависи от отвличането на вниманието на публиката. Хората трябва да си мислят, че корупцията е там, където всъщност тя не е. Да я търсят в детските градини, например. Да я намират в инциденти, които се случват навсякъде по света – при купилите си „Бентли“, да кажем.
Българската корупция обаче не е основно инцидентна и административна. Откъм такава корупция нито сме най-зле, нито ще учудим света. Това, което е специфично за нашия случай, е, че става дума за системен проблем, за завладяване на цели органи на държавата от съвсем конкретни интереси. Проблемът е на горните нива на управление, а не най-долу при изпълнителите.
Всяка корупция е сделка – quid pro quo. Но не всяка сделка е размяна на плик с пари. Транзакциите може да са изключително сложни и разсрочени във времето. Системната корупция у нас се демонстрира в две сложни „мега-сделки“, за които никога няма да намерите писмено сключен договор.
Съдебно-прокурорската сделка
България е единствената страна в Европа, където прокуратурата си е „извоювала“ статус на де факто безконтролен орган. Т.е. управляващите мнозинства в поредни парламенти – включително и конституционното такова – се „отказаха“ от въвеждането на ефективни механизми, търсещи отговорност на началника на прокуратурата. Не само че такива механизми отсъстват, но и там, където има техни зародиши – като във ВСС, мнозинството полага изключителни усилия да избере хора, които са удобни на главния прокурор и съмишлениците му. Ако даден магистрат започне да се еманципира, системата му прави байпас и създава специализиран съд, така че важните дела да не стигат до неговата институция. Т.е. управляващите осигуряват безконтролност на прокуратурата и нейния магистратски шлейф.
Какво дава прокуратурата, за да е сделката взаимноизгодна? Oфициално корупция сред управляващите у нас няма. Тя винаги и чудодейно се появява само и единствено сред неудобните на властта и някъде в опозицията. Сред тези, които издават опозиционни вестници. Или министрите от бивши коалиционни партньори. Или сред други групи, съвсем случайно несвързани с управляващите.
Прокурорската страна от сделката е трудна и изисква усилия. Все пак трябва да има усещане, че не се действа избирателно. И за целта идват магически формули, подобни на следната: на проверка подлежат всички, закупили имоти над 500 000 лв. или „Бентли“. От тази формула по-прозорливите могат да заключат единствено, че г-н Делян Пеевски нито има „Бентли“, нито скоро е купувал скъп имот.
Представете си, обаче, ако беше станала грешка и на проверка подлежаха всички, придобили акции за над 500,000 лева в наскоро приватизирани компании. Или пък тези, които стоят зад офшорки, участвали в закупуването на акции за над 500 000 лева и т.н. Подобни грешки обаче не могат да станат, защото „сделката“ изглежда се изпълнява изключително добросъвестно.
Политико-медийната сделка
Другата системна сделка у нас е между определена медийна група – която няма нужда от реклама – и правителството на власт. Каквото и да е то. Тази медийна група предоставя безрезервна подкрепа за управляващите и искрена, изобилна омраза към техните опоненти. Каквито и да са те.
В замяна медийната група получава от политиците толериране на нейния де факто монополен статус в определени пазарни ниши, нескончаем поток от министри по техните студиа, еврогрантове, назначаване на нейни ръководни и знакови лица в БНТ и други по-малки благини. Но най-вече управляващите поемат ангажимент да са „неутрални“ по отношение на сблъсъците между различните „олигарси“. T.e. да твърдят, че ако някой вижда проблем в системната политико-медийна сделка, то той е задължително от кръга на друг „олигарх“, изпаднал в немилост спрямо властта.
Тази сделка също се изпълнява добросъвестно и дори основни политици не схващат иронията на капана, в който са. В крайна сметка, ако си премиер на държава, в която някакви „олигарси“ се разправят в публични скандали и чрез институциите на държавата, проблемът не е техен, а твой. Ти си техният политически параван.
Ревността на асистентката
БСП се опитва да е опозиция на управляващия модел, но всъщност е в ролята на негов асистент и по двете сделки. Впечатляващо беше, че БСП организира цял вот на недоверие без да се докосне дори периферно до споменатите медийно-прокурорски проблеми. Борисов сигурно е плакал от умиление по време на дебатите – такава солидарност той едва ли е очаквал дори от коалиционните си партньори (ДПС включително).
До 2009 г. и през 2013-2014 г. БСП бяха титуляр по системните сделки и затова може би сега гузно си мълчат. Но и по тази причина, когато Нинова се бори с корупцията, колкото и да е ревностна, всъщност дрънчи на кухо. Този звук се чу много ясно, когато по отношение на „ЦУМ-гейт“ тя смело критикува Гергов и го изгони (заслужено) от ръководството на партията си, но за същото прегрешение не обели дума срещу високопоставеното държавно длъжностно лице, участвало в срещата. Вече май БСП са даже забравили, кое беше то.
Президентът Радев също се позиционира като борец с корупцията и дори прояви дързост – върна за преразглеждане едно от последните назначенията на предишния ВСС. Но жестокостта му се сломи и оттогава и той дума не е обелил по същество за двете гореспоменати сделки. Т.е. и той бори корупцията там, където я няма – под вестника.
Финален монолог
„Моделът на управление – хубав или лош – беше ефективен и страната вървеше напред. Представете си фалира футболен отбор. Или, хайде, предприятие със стотици работници. Обаждаш се на банкер от доверена на властта банка и той някак намира парите да помогне. Прекарал влоговете, хитрецът, през някакви си негови фирми (SPV) и от там ги раздавал. От тях дал и за създаване на медии, които също помагаха на правителството. (А бе какво помагат – бистришки тигри същи.)
Та, казват, банкерът раздал и на много други. По милион за независими коментатори, по сто хиляди на месец за прокурорски абонамент и т.н. Кой като консултант на фирми или външен продуцент в медии, кой направо на касата без бележка – най-чиста работа. А и най-важното: предприятия много се накупиха с парите от банката – отидоха все при доверени лица, които ценят доброто управление. И така беше: едни купуват, други надзирават, трети държат здраво в регулаторите, съда и прокуратурата. Не съм светил на всички, не знам какво са правили. Но имахме усещане за отбор.
Банката тръгна за беля да фалира обаче. Отборът се разпадна, почна едно самоизяждане… С някои жертви го възстановихме, но провалът си е провал, дори когато е малък и контролируем. Някои веднага го нарекоха „корупция“, „завладяна държава“. И заради тези 5% от БВП загуба можеше да пропадне големият ни управленски, исторически успех. Магистралите, удвояването на икономиката…Всичко хубаво да бъде изтрито, да остане непризнато.
Няма да го допуснем! Историята трябва да се поправи само с тази една думичка – корупция. Не да се трие, а да се обезсмисли, да се изпразни от съдържание. „Корупция“ да значи и всичко, и нищо.
Понякога си мисля дали тази страна може да се управлява по друг начин. Имало уж такъв в прехвалената Европа. Но сигурно там и материалът е друг, макар че не го вярвам. В крайна сметка аз направих каквото можах и не виждам други наоколо, които да могат повече. Вие виждате ли?“
Завеса.