Първо, изрично искам да отбележа, че Люба Кулезич не ми е любимата журналистка. Не ми е и в топ десет или топ сто.
Тук обаче не става въпрос за това. Иде реч за съвсем друго и то е формулирано брилянтно от френския писател и философ Франсоа-Мари Аруе, по-познат като Волтер. „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.“, отсича той.
Векове по-късно и Чърчил твърди, че не е съгласен с конкретното мнение, но ще се бори с всички сили, за да придобие то гласност.
Така че личното ми становище за Люба Кулезич като професионалист и обективен журналист е абсолютно маловажно в контекста на принципите, които изповядваме в качеството си на хора, претендиращи да са част от „европейското семейство“, да отстояват „европейски принципи“ и да поставят на пиедестал свободата на словото.
Още повече, че в класацията си по този показател „Репортери без граници“ ни поставиха в предпоследната група, наречена „лоша ситуация“, наравно със страни като Турция, Сирия и Русия, например. Няма нито една държава от ЕС, която да е дори близо до нас на печалното дъно.
Медийната среда у нас на практика е толкова кошмарна, че е и физически осезаема за малкото журналисти, които все още си позволяват да не следват партийните директиви. Точно така, ако случайно на някого му е убягнало, болшинството печатни и електронни медии у нас са сменили кожата си, но не и нрава след ’89-а.
С малки изключения през последните 70 години родните медии никога не са изпълнявали функциите си на коректив и конструктивен критик на силните на деня, както и на обективен информатор на обществото. Те го играят инструмент за бълване на пропаганда, фалшиви новини, дезинформация на населението, вменяване на масови психози, страх и отклоняване на вниманието от значимите за обществото теми.
Така че в подобно зловонно блато и Люба Кулезич не е рак, а риба, та нека се държим с нея подобаващо. Преди няколко дни една телевизия свали предаването й от ефир. Разбира се по формален повод. Била издавала „вътрешнозаводска б.а.“ информация.
Мисля, че необходими уточнения са, че въпросното предаване „Честно казано“ беше с най-висок рейтинг в имащата претенции за обективност телевизия и че даваше трибуна за изразяване на различни гледни точки, на критични мнения за политическата и икономическата олигархия, което за българската медийна среда си е истинско геройство.
Много хора повярваха, че въпросната телевизия, чието име съм споменал в заглавието на статията, та повече реклама не мисля да правя, е това, което от години чакаме.
В ефира да се появи поне малко нормалност. Но трябва само бегло да си наблюдавал процеса на създаване на партии, медии и икономически структури в България, за да си скептичен към всичко ново, което изплува изведнъж отнякъде си, лъскаво и привлекателно. Кукловодите са го измислили и най-лошото е, че схемата работи.
Грубо става въпрос за това, че напрежението от хилядите безумия, случващи се в държавата, трябва да се изпуска по някакъв начин. Когато чалгата, телевизионните формати, пълните с катастрофи, разводи и пластмасови цици новинарски емисии започнат да издишат, ето ти и някой нов медиен проект, който или критикува властта, ама умерено, така че парата да излиза по малко, за да не гръмне котела, или пък ни замеря с небивалици, които са толкова нереалистични, че хората да решат, че и истинските злоупотреби са парлама и жълтиния.
В една такава ситуация се допускат и грешки, макар и като цяло схемата да си е доста ефективна. Например някой журналист вземе, че си повярва прекалено много и започне да губи мярката.
Вместо да задава безобидни или абсурдни въпроси или да кани безобидни или абсурдни гости, той взема, че започва да напипва истинския ритъм на нещата и да го представя пред аудиторията. А аудиторията може да е приспана, но не е глупава, и като види подобно сериозно отношение към дневния ред взема, че започва да се вълнува и самата тя да задава неудобни въпроси.
Така е, системата не е съвършена, макар и да се учи от Оруел вече повече от 70 години. Все някъде се получава пробив, понякога дори несъзнателно, без журналистът да е имал желание да го прави. Няма как, трудно е да прикриеш разложената действителност, та и в най-лъскавата опаковка да я натъпчеш. Все ще се прокъса някъде.
Но, системата има решение и за този проблем. Опаковката се зашива с най-дебелата губерка, за да се даде урок на непослушните журналисти. В това няма нищо странно – кукловодите притежават почти всички медии, макар официално те да са собственост на този или онзи.
Достатъчно е да врътнат един телефон, за да отхвърчи като тапа и най-рейтинговото предаване. Тук автоматично идва на дневен ред и въпросът как някои водещи го раздават бунтари, а пък десетилетия запазват топлите си, високоплатени местенца, но това е друга тема.
По-важна е нашата роля на гражданско общество. Не да се примиряваме с поредното уволнение, а да направим така, че системните грешки да спрат да се отстраняват най-безцеремонно и да заявим ясно, че може и да „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.“.
Защото щом висш политик може да вменява страх на водещ в телевизия, сочейки му празния стол на уволнената му колежка, а друг журналист бива свалян от ефир по правилото на внезапната смърт, докъде трябва да стигнем, за да се поразбудим и да предотвратим превземането на цялата медийна среда от пеевщината?
