Хич не обичам да съм назидателен, когато става въпрос за безобидни дивотии и детинщини. Не бях най-кроткият тийнейджър на света. Бил съм, били са ме, били сме се. Понякога съм бил прав, понякога – не. Израснал съм в нормален град, в нормален квартал, в нормална среда, учил съм в нормални училища, но често се случваше някой да изправя взаимоотношения си с някого посредством физическа сила. Никой не го е приемал особено драматично. Просто се вземаха своевременни мерки, за да не излязат нещата от контрол. Без особен шум.
Може би затова гледам с особено подозрение на приказки на хора, институции и специалисти, които твърдят, че детското насилие можело да бъде изкоренено. Или че не го е имало. Имаше го. Не може да бъде изкоренено. Може да бъде озаптено, сведено до минимум, хормоните могат да бъдат „впрегнати“ и насочени в правилна посока чрез спорт или други хобита. Но желанието да си по-по-най е неизбежна част от растежа. Независимо дали си шампион по киокушин или първи подгласник в състезание по плетене на брюкселска дантела.
Надборването е естествен процес за налагане на надмощие, за създаване на йерархия. Стига да се спазват правилата и да се уважава противника.
В един или друг вид насилието, независимо под колко открита или лицемерна форма е, налагането на доминация, е част от живота ни от първия до последния ден. Макар и почти винаги да е най-ярко в младежките години, когато всичко, което хвърчи, се яде. Ако желанието да си по-по-най бъде насочено в правилна посока, то може да донесе забележителни успехи. В спорт, изкуство, бизнес, дом, общност или каквото и да било друго градивно.
Победите носят със себе си лишения, стискане на зъби, сълзи, колебания, налагане на воля. Едва, когато изкачиш някой връх, осъзнаваш, че не си го покорил, а Вселената е била достатъчно благосклонна, за да те допусне до него. Въпреки че, напук на всичките си усилия, все пак си една прашинка. Чак тогава осъзнаваш, че няма по-удовлетворителна победа от тази над себе си. Над егото си. И всичкото кой е по-по-най се концентрира около това его. Ти си по-по-най, без да е нужно да си мериш патката с тази на когото и да било.
Оня ден излезе едно клипче, което скандализира и без това постоянно скандализираните по много по-безобидни проводи социални мрежи. Който е прекалено чувствителен и не го е гледал, по-добре да спре да чете дотук.
Момчета, а тук-таме и по някое момиче, бият момче. Те са седем, осем, девет… Всъщност, не става ясно точно колко са, а и не е от такова значение. Много повече са. Непреодолима сила. И го бият. В интерес на истината, не чак зверски. Поне физически. Боят е с повече шамари и удари, които не биха могли да причинят трайни травми, макар и всяка агресия да носи в себе си риск дори от потенциална смърт. Издевателството е много повече върху психиката, отколкото върху тялото на момчето.
Кой крив, кой прав, няма как да знам. От откъслечните реплики на агресорите разбрах, че според тях битият било опипвал някакво момиче. Може така да е, може и да не е. Но, едва ли това е повод за подобна реакция.
Защото, сниманото и каченото беше дъно. Слава Богу, не Марианската падина, но дъно. Момчето отнесе шамари, юмруци, ритници… Надали това е, което ще го трайно във физическо отношение.
Грозното е, че многократно повече на брой негови полувръстници го унижаваха в продължение на няколко минути, изпитвайки истинско удоволствие от страданията и първичния му страх. Подаваха си го, подритваха си го, подиграваха се с думи и жестове. Опияняваха се от безпомощността му. И се нахъсваха от нея.
За мен най-страшното в случая е това. Те наистина се опияняваха и се нахъсваха. Всеки сам за себе си, един друг, цялата тълпа.
Шамари, юмруци, ритници е имало, има и ще има. Понякога справедливи, друг път не, трети път „всеки сам си преценя“. Понякога повече, друг път по-малко. Но е недопустимо да са показно унижение, което лесно би прераснало в неволна или нарочна екзекуция.
Ако нещо ми наби звучни плесници в тази гавра с безпомощно живо същество, беше точно опиянението и нахъсването. Насилниците изпитваха истинско удоволствие от това, което вършат. Радваха се на наказателната си акция. Знаеха, че държат нещата в свои ръце, че са всесилни, че могат да убият жертвата си, ако поискат. Не знам дали не го направиха, защото ги беше страх от последствията или заради рехавите си социални устои. Но пък, за сметка на това, се снимаха. За да се похвалят. И имаше момичета с тях. Това още повече ги амбицираше да се направят на герои. А момичетата ги приемаха като герои. И изразяваха възхищението и съпричастността си със злобно задоволство.
Да се гордееш, че цяла тълпа пребивате някой беззащитен, да се радваш на страха му, да си го подаваш за ритник, плесник или „лоу кик“ (термин от бойните спортове), е лайнарщина. Да, съжалявам за думата, но не защото е прекалено силна, а напротив – прекалено слаба е. Самият ти си лайно. Оттук до бандата на чуковете, до ИДИЛ или до друга сбирщина, която се нахъсва взаимно и опиянява от тероризирането на беззащитни, има само една крачка.
Прекрачиш ли до това да си подаваш с „приятели“ някой, който не може да се защити, за да го нариташ заради самия садизъм и да го предадеш нататък, на другите озлобени изчадия, вече те прави отрепка. И не знам през какви психолози трябва да минеш, за да те върнат обратно към нормалното мислене. Един от мъчителите подаде на жертвата ръка. За ръкостискане. Все едно да се сдобрят. Момчето я пое. Плахо. И отнесе нова серия тупаници и подигравки. Друг подскочи с крак върху него, докато беше паднал и се превиваше от болка и страх на земята.
Питам се какво ли би направил всеки от тези велики биячи, ако беше сам срещу осем. Би била грозна картинка. Подобни агресори са силни само в стадо.
Да се сбиеш се случва. Независимо под каква и да е форма, животът твърде често е битка. Но удоволствието от изтезанието на по-слаб заради самото изтезание не би могло да бъде оправдано. Освен по законите на стадо кръвожадни хиенови кучета. В човечеството то би трябвало да бъде третирано достатъчно строго, за да се случва колкото се може по-рядко. Иначе ще се нагледаме на къде-къде по-големи зверства. Защото садизмът опиянява и това е доказано неведнъж в историята.