Покрай всенародните чествания вчера, 3 март 2024 г., националният празник на България, се оказа подходящото време за ортодоксалните русофоби да развият овехтелите си и отречени дори от самите тях тези.
Някоя си проф. Келбечева в предаването „На фокус” по „Нова” същия ден например се изказа доста категорично. Ето някои от нейните бисери.
Санстефанският договор не бил договор. Русия се била разбрала предварително с Австро-Унгария, че на Балканския полуостров няма да има голяма и силна славянска държава, тъй че тоя договор въобще не бил договор. Келбечева не си направи труда да обясни, че щом Сенстефанския договор не е бил договор, то тогава какво все пак е бил?
Още – граф Игнатиев не бил граф, тоест, не бил потомствен дворянин с тая титла, бил полковник, на когото след време дали графска титла. Интересно е все пак какъв е бил граф Игнатиев, след като не бил граф?
Между другото, Граф Игнатиев е генерал от пехотата (16.04.1878), което според сегашните ни понятия е тризвезден генерал. Но Келбечева продължава да го нарича полковник, без да се замисли как така руската империя ще прати някой си неизвестен полковник за ръководител на руската мисия на Цариградската конференция в края на 1876? Който подкрепя създаването на Българската патриаршия, нещо изключително съществено за установяването на действителните граници на българското народностно присъствие, въпреки че Келбечева твърди точно обратното. Между другото и почетен член на Българското книжовно дружество, чийто приемник е Българската академия на науките. И, да, роден е и отрасъл в семейството на потомствен дворянин, близък на императорския двор. Иначе никак не би се добрал до каквото и да е достойнство, да не говорим – графско.
Нататък, според Келбечева, Левски бил казал: „Който ни освободи, той и ще ни пороби.” Първо, цитатът не е точен, което е недопустимо една професорка, която може и да не е професорка, ако направим аналогия с изказването й, че граф Игнатиев не бил граф. Защото ето какво пише в първото издание на биографията на Левски от Захари Стоянов, (Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му), издадена през 1883 г., стр. 98: „Никому не се надявайте – говореше той. – Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода. А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство.“
Смисълът е същият, но схващате ли разликата? Не Левски е казал тези думи на Захари Стоянов или пред него, а Захари Стоянов казва, че Левски бил казал така. А проф. Келбечева, пък и други като нея, казват нещо, което Захари Стоянов е казал, че Левски бил казал.
Захари Стоянов никога не е виждал Левски и не може да е чувал от него каквото и да е. По простата причина, че във времето, когато Левски е създавал Вътрешната революционна организация, до 1870 година Захари Стоянов, по собствените му признания, е бил прост овчар и е виждал света и България само през „Наустницата” и „Чудесата на пресвета Богородица”. А чак в края на 1872 година, когато Левски вече е арестуван, Стоянов е започнал да проглежда леко в мътилката на революционната борба под влияние на Никола Обретенов, който на 10 декември 1871 година заедно с Тома Кърджиев и Ради Иванов основава Русенския частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация. Тъй че „свидетелствата” по тоя случай на иначе безспорния като автор и бележит летописец Захари Стоянов по тоя въпрос могат да се приемат само като творчество.
Но да продължим с откровенията на тъй наричаната професорка Келбечева. Според нея у нас, сега, „Русофилията е национално предателство”. В светлината на това „откритие” не бих се изненадал, ако в бъдеще излезе ново издание на „Под игото” на Вазов, в което да пише, че под османския ятаган българският народ се е надявал за спасение не на дядо Иван, а на дядо Джон.
Поантата на професорката е, че Русия „нападна България по време на Първата световна война”. Това, разбира се, въобще не отговаря на истината. България, като член на Тройния съюз, обявява война на Румъния и навлиза в нейната територия, освобождавайки, според нашите схващания, изконни български земи до делтата на Дунав. Там среща и руски части, които разбива. Но нито българската армия е навлизала в територията на Руската империя, нито пък нейни бойни части са прониквали на българска територия.
У нас напоследък се наводни с професори. Който и да се появи по националните телевизори, все е професор. Като полковниците по времето на социализма, когато бяха толкова много, че ги даваха двама за пара.
Ама караме я нататък с интерес да се види все пак докъде ще ни доведат по професорски. То че ще е до кривата круша е съвсем ясно, ама да видим.
Огнян Марков