Недялко Йорданов
В навечерието на моноспектакъла на 1 септември реших да публикувам текста на една песен, която няма да изпея, защото не бих могъл… Тя е песен на Константин Ташев и се изпълнява от Панайот Панайотов… Може би хора от моето поколение още я помнят.
МОМЧЕТО, КОЕТО ГОВОРИ С МОРЕТО
Момчето, което говори с морето
на някакъв странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство –
сърдечно и вечно море,
всичко отминава.
Ах, колко години, години, години,
години, години, море,
умряха безвъзвратно.
Къде са, кажи ни, кажи ни, кажи ни,
кажи ни, кажи ни, море,
искам ги обратно.
И ето че идвам при теб
толкова сам, толкова лош, толкова грешен.
И гребвам от тебе, море, шепа вода,
глътка любов за моя ден.
Прекършени клонки и чифт панталонки
и кърпена ризка, море –
бедните ни дрешки.
Ни помен от подлост, ни жажда за слава,
а порив за подвиг, море,
в мислите момчешки.
И често се питам, защо не опитам
да вляза във ритъм със теб –
смело да пристъпя.
Покоя сегашен, уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.
Ах, как ми се иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло,
като в огледало, море,
в тебе се оглежда.
Момчето, което говори с морето
на някакъв странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство,
сърдечно и вечно море –
всичко отминава.
Фейсбук