С официална церемония в Народния театър „Иван Вазов“ европредседателството на страната ни ще бъде открито на 11 януари тази година. За мен това събитие е огромен фарс. И ме кара да споделя отново с вас моята истина. А така да провокирам и вашата. Уважавам я, дори да е коренно различна. Но и вярвам, че ако някога изберем да променим съдбата ни към по-добро, то първо всеки от нас следва да стигне до дъното на своята лична истина. Без съпротива. Без бягство. Без страх от нея. Колкото и да боли. Защото докато не го сторим, никога не бихме могли да се обединим. Зад която и да е кауза. Защото страхът е парализа за ума, сърцето и тялото. Парализа за самоуважението и достойнството ни. И ако и докато се боим от собствената ни истина, никой и нищо не е в състояние да счупи оковите, които сами сме си сложили. Наскоро Иво Христов ни каза, че сме „дебили“. Разбира се, че не сме. Но ако бягаме от истината, ставаме невежи. Невежият човек действа неадекватно и потенциално саморазрушително в дългосрочен план. Независимо дали IQ-то му е 70, 100 или 130. Затова в тази публикация ще разгледам някои често срещани от мен Илюзии, от които, вярвам, следва да се избавим веднъж завинаги. Ако наистина желаем да случим промяна.
Илюзия 1: Безпомощни сме.
Подобна митология ни вкарва в ролята на вечната жертва. Жертвата живее в и излъчва една конкретна доминираща емоция – страх. Така жертвата винаги разпознава, привлича и избира единствено и само лидери-насилници. Жертвата няма сетивата и мотивацията да избира морални, честни, достойни и загрижени хора за свои лидери. Моята истина за Илюзията на жертва, в която влизаме („клетият български народ“), е че го правим, защото се страхуваме да видим очевидното. Ние не сме жертви, мили хора. Ние сме съучастници в собствения ни геноцид. И ако мислите, че преувеличавам, вижте седемте основни признаци/принципи, че дадена държава се колонизира. Ще откриете всички тях, дълбоко заложените в ключови процеси, протичащи вече (поне) 27 години у нас. И ако мислите, че преувеличавам, вижте новия закон за бюджета на НЗОК. Онкоболните са само една от групите, обречени на геноцид. И това е само началото. Още нищо не сме видели и усетили на гърба си от целия план. Междувременно и някак тихомълком, държавата ще отпусне 3 милиарда лева от нашите пари за…нови изтребители. Така е. Защото за разлика от проектите по строеж, поддръжка и ремонт на магистрали например (интересен държавен „приоритет“ при все по-влошено здравеопазване и образование), или по закупуване на изтребители, онкоболните, пенсионерите, самотните майки с деца, хората в неравнопоставено положение…те няма как да върнат едни пари обратно под масата. Нали? Но е много трудно и болезнено да признаеш, че си съучастник в престъпление с подобни пропорции. Защото когато аз лично за себе си си го казвам всяка сутрин в огледалото, радостта и щастието ми от живота секват в миг. И когато психиката ти отказва да приеме реалността, е много по-лесно да приемеш ролята на безпомощна жертва. Тя не носи лична отговорност за ставащото в държавата. А тази роля се поддържа още по-лесно с помоща на…
Илюзия 2: Политиците са властимащите.
Това е невярно твърдение. Всеки политик, включително Министър-председателят, е държавен служител. Мой служител. Ваш служител. Точка. Ако направя сравнение между държавата и една бизнес организация, то ние сме нейни собственици-акционери. Всеки от нас държи по една акция. Заедно избираме Борд на Директорите, който назчава мениджъри, които назначават служители. Тяхната задача е да служат на нас, собствениците. Илюзия 2, че някой друг е собственик, а ние безгласни служители на мениджърите, служи единствено и само, за да държи Илюзия 1 жива. Но за да не се разпаднат и двете илюзии, имаме нужда от трета, която да смекчи сблъсъка с реалността.
Илюзия 3: Избирателната система все пак ни дава някаква „власт“.
Мили хора, когато гласувате, задавате ли си въпроса защо точно го правите? Не, наистина. На най-дълбоко ниво. Нима защото от избора ви зависи дали ще имаме по-високи доходи? Или защото корупцията и беззаконието ще намалеят? Или защото здравеопазването и образованието ще станат по-добри? В крайна сметка, който и да е на „власт“, доходите плавно се покачват. Но за останалото – за него нито едно правителство никога не е имало решение. И няма да има. Защо точно гласувате? Единственото, което със сигурност правите с вашия глас, е да заявявате, че вярвате, че избирателната система е способна да избира и назначава ефективни управници. Ако обаче не вярвате реално в това, то тогава гласуването ви е неразрешим парадокс. Казвам всичко това не с идеята, че самото гласуване е безсмислено, а че не решава нищо. Единствено и само онова, което ние правим във времето между две гласувания, е важно. И точно по това време, реално…не правим нищо. Илюзия 2 ни кара да мислим, че като служители не можем да искаме пряка отговорност от мениджърите. Когато разбием Илюзия 2 обаче, разбираме, че ние, собствениците, сме отговорни за действията или бездействията на политиците. Защото ние сме ги назначили на работа. И когато не си я вършат, следва да се санкционират. Но пак от нас самите. И това няма да ви го кажат кеворккеворкяновците, камендоневците или славитрифоновците. Защо ли? Но за да не разпаднат всички тези Илюзии, имаме нужда от поне още една.
Илюзия 4: Политиците „чуват“.
Нашите молби, призиви, апели, подписки и „протести“ могат да променят нещо. Да молиш, призоваваш или апелираш към политик е производна на Илюзия 2. Служителят моли началника си за нещо. Не. Политиците в тази държава са аморални, антихуманни, корумпирани и/или некомпетентни. Истината е, че сме станали безкрайно нечувствителни към техните безочливи престъпления. Да вземем за пример новия Министър на Образованието. Преди време той беше Секретар на същото това министерство. Същият онзи, който бе разкрит да харчи милиони от наши данъци за ненужни, излишни консумативи. Тогава се оправда с извинението, че не е осъзнавал мащаба и ефекта от действията си. Независимо дали говорим за корупция или престъпна липса на компетентност, мястото на този човек е извън системата. Завинаги. Но какво се случи обаче? ГЕРБ го издигна в ранг министър. Къде бяхме ние в този ден и какво направихме по въпроса? И не, мили родители, вашите молби, призиви и подписки няма да променят нищо. Децата ви ще продължават да мъкнат тежки чанти на крехките си плещи, пълни с учебници с полуистини или с безполезна информация. Ще им се изкривяват и гръбначните стълбове, и умовете. Не мога да очаквам братята Маргини или Галеви да поемат управлението на съдебната системата, например, и да се надявам на повече законност и справедливост в страната. Няма как да стане. И за финал,
Илюзия 5: Демокрацията е нещо „добро“.
Не, демокрацията може да бъде Любяща Майка, а може да бъде и Зла Мащеха. Всичко зависи от нас. Защото демокрацията е форма на държавно управление, при което никога няма да получим повече от онова, за което сме готови да се борим и отстояваме. Нужно е само малко повече от половината от нас да бягаме от истината, за се чувстват другите, небягащите от нея, като в чужда държава. И тогава и те ще изберат да избягат. В друга чужда държава. Която може би ще е настроена, за разлика от България, не като мащеха, а по-скоро като майка. И тъй като избирателната система не работи, а политиците разбират само от едно – от страх, то съседите румънци, вече събудени, ни показват всеки ден кой е единственият, засега поне, работещ начин за промяна. Друг няма. Но те няма да дойдат да ни спасят от собствените ни Илюзии. Времето някой друг да ни спасява е отдавна отминало…
Знаете ли кой плаща най-тежката цена за Илюзиите ни? Нашите деца и внуци. Те се раждат с неподправено любопитство. Със способност за рационалност и логичност. С липса на страх. С редица добродетели. Как се чувстват те, когато мама и татко правят „най-доброто“ за тях, но живеят в държава, хваната в примката на шепа престъпници и техните падуани? И не правят нищо, за да променят това. Даваме ли си сметка какво стоварваме на крехката им психика? Може би мислим, че не виждат, не чуват, не усещат? Дали? Не мисля, че те виждат в нас безпомощни жертви. По-скоро виждат съучастници в собствения им национален геноцид. Чалгата, алкохолът и наркотиците не затриват децата ни. За много от тях те са единствен изход от наследството, което им завещаваме. Техният начин да се справят с болката, страданието, безпътицата. Поне за миг. Поне до утре…
Това е моята истина. Приветствам вашата с отворен ум, сърце и ръце. Но, моля ви…каквото и да ви струва, каквато и да е тя, стигнете до нея. Защото обратното броене за страната ни отдавна е започнало. Тик-так, тик-так. А междувременно, в сайта на европредседателството ни открих секция „Снимки“, а в нея – секция „Това е България“. Снимката, която виждате, доскоро бе „водеща“ в галерията. Батка по анцуг, препускащ…в нищото. Е, мили хора, това ли е наистина България?
Автор: Димитър Хаджиев