През юни 1978 г. Александър Солженицин произнесе в Харвард реч, озаглавена „Разпаднатият свят“. Тя беше посветена на възникването на „различните светове“, част от които бе и западното общество. От едната страна на разлома е свободата, която е впрегната да трупа с неутолима страст материални блага, като за Америка тя е най-високата ценност, стояща над всички останали. В центъра на това уравнение се намира човекът, защото над него няма никаква друга сила освен свободата. Резултатът от това е нравствена нищета, лутаща се в търсене на собствения си смисъл.
След речта на Солженицин „четвъртата власт“ го обвини в „загуба на равновесие“ и „болна душевност“. Солженицин си мислеше, че в САЩ можеш да говориш всичко, което мислиш, но се оказа, че демокрацията очаква да й се възхищаваш. Пресата написа: „Този титан не ни обича“.
Беше ли прав Солженицин? Той виждаше позитивните неща в сърцето на Америка. „Постепенно пред мен започна да се разкрива другата Америка, истинското сърце на страната. Америка на малките градове, здравата Америка, за която аз мислех, подготвяйки тази реч“.
След 40 години ние вече може да си позволим разкоша да анализираме неговата реч.
Според мен, Солженицин е постъпил прекалено деликатно, ако отчетем как в продължение на тези четиридесет години се утвърждаваха културните ценности на Америка. САЩ бяха погълнати от постигането на материалните си цели. Това занятие навлезе в период на буен разцвет, отстъпвайки от рационалните хуманитарни традиции. Висшата сила, за която говори Солженицин стигна до пълен упадък. Ако по-рано в Бог вярваха 90% от населението на нашата планета, то сега вярващите са около 70% и постоянно намаляват. Тази тенденция е съпроводена с обезценяване на културата, която се отказа от морални бариери.
Аз бях изумен, когато Роберт Де Ниро, на церемонията по връчване на наградите „Тони“, по най-вулгарен начин се произнесе по адрес на президента на Съединените Щати. Това е същият този Де Ниро, който получи президентската награда на Свободата, смятана за най-престижното отличие в Америка. Също толкова ме озадачи и връчването на наградата Пулицър на рапъра Кендрик Ламар, който по време на своите концерти неизменно се държи за ципа на панталона си. Трябва да призная, че връчването на Нобелова награда на Боб Дилън беше тотален крах на нравствените стандарти, защото от тази награда бяха лишени някои от литературните светила на ХХ век.
Докъде стигнахме! Солженицин разбираше, че ако изхвърлиш Бог от хуманизма, тогава ще бъде възможна всяка мисъл, която му хрумне на човека. Вкусът, добрите маниери, добротата, уважението, всичко това е подчинено само на свободата и настроенията на индивида. Максимата е: „Ако от това получаваш удоволствие, тогава направи го“. От пътя бяха отстранени даже църквите и синагогите, които днес отделят по-голямо внимание на социалните проблеми, отколкото на религиозните знания.
Не, западното общество не претърпя крах, поне засега. Но когато се поставя въпроса за изграждане на емоционална защита на нашия начин на живот, аргументите са пошли и банални. Разбира се, говори се за свобода и толерантност, но какво става с основните принципи? Какво е нашето място на „градския площад“ и как се отнасяме към интегрирането на религията във фундамента на Америка?
Защо италианските власти крият художествените произведения с многовековна давност по време на визитите на високопоставени лица от Иран? Нима не трябва да се гордеем с великолепните скулптури създадени от нашата култура? И защо сме длъжни да мислим дали нашата култура може да оскърби религиозната култура на друга страна? А те нас не ни ли оскърбяват?
Линията на тренда понякога се обръща и тръгва в противоположна посока, но ако се пренесем от днешния ден в далечното бъдеще, тогава ние ще разберем, че Западът, със своя прикрит релативизъм, рискува да загуби световното си влияние. Как общество, което не е уверено в смисъла и значението си, може да съперничи на една фанатична култура, знаеща точно какво иска и как да го постигне?
Аз нямам намерение яростно да защитавам тезата на Освалд Шпенглер за „Залезът на Запада“, защото постепенния упадък присъства във всяка пролука на нашия културен живот. Към ортодоксалността на упадъка се придържат университетите. Говорещите глави на ток-шоутата многократно повтарят едни и същи пошлости. А истината се разрушава от постмодерната вяра, че най-важно от всичко са дълбоките чувства, които идват от подсъзнанието. Да, важно е американците да четат Шпенглер, ако въобще четат нещо, но днес е много по-важно да се махнат културните филтри. Погледнете на Америка и Запада безпристрастно. Какво виждате? И защо виждате това?
Херберт Лондон е президент на Лондонския център за политически изследвания (London Center for Policy Research).
Превод: Никола Стефанов
Реч на Александър Солженицин пред випускниците на университета в Харвард
Предлагаме една забележителна реч на Александър Солженицин, произнесена по време на изгнаническите му години в САЩ, реч, изразяваща дълбочината на неговата болка и безпокойството от духовното съществуване на човека и обществото.
„Девизът на вашия университет е „Veritas”- Истината. И някои от вас вече знаят, а други ще узнаят през живота си, че Истината мигновено се изплъзва веднага, щом отслабне напрегнатостта на нашия взор – и при това ни оставя в илюзията, че продължаваме да я следваме. От това избухват множество разногласия. И още нещо: истината рядко бива сладка, а е почти винаги горчива. И тази горчивина не може да се избегне и в днешната реч – но аз я изнасям не като противник, а като приятел.
Упадъкът на мъжеството е може би най-поразителното за страничния поглед, което се вижда в съвременния Запад. Западният свят изгуби обществено мъжество – целият той и даже поотделно във всяка страна, всяко правителство, всяка партия и разбира се, в Организацията на обединените нации. Този упадък на мъжеството особено силно се чувства сред прослойките на управляващите и интелектуално водещите, от което се създава и усещането, че обществото като цяло е загубило мъжеството си. Разбира се, запазват се множество индивидуално мъжествени хора, но не те направляват живота на обществото. Да напомням ли, че упадъкът на мъжеството от древността се счита за първия признак на края?
Когато са се създавали съвременните западни държави, се е провъзгласявал принципът: правителството трябва да служи на човека, а човекът живее на земята за това, за да има свобода и да се стреми към щастие (виж например американската Декларация за независимост). И ето най-накрая, в последните десетилетия техническият и социалният прогрес позволиха да се осъществи очакваното: държавата на всеобщото благосъстояние. Всеки гражданин получи желаната свобода и такова количество и качество от физически блага, които на теория би трябвало да осигурят неговото щастие.
Осигурена е независимостта на човека от много видове държавен натиск, осигурен е на мнозинството комфорт, който не биха моли да си представят бащите и дедите, появи се възможност да се възпитава в тези идеали и младежта, да бъде тя призовавана и подготвяна за физическо процъфтяване, щастие, владеене на вещи, пари, почивка, почти неограничена свобода на наслажденията – и кой сега, защо, заради какво би бил длъжен да се откъсне от всичко това и да рискува скъпоценния си живот в защита на общото благо и особено в този мъгляв случай, когато трябва да се защитава безопасността на своя народ в някаква далечна страна?
Днес и в живота на западното общество благополучието започва да открехва своята погубваща маска. Съответно на своите цели, западното общество е избрало и най-удобната за себе си форма на съществуване, която аз бих нарекъл юридическа. Границите на правата и правотата на човека (много широки) се определят от системата закони. В това юридическо състояние, движение и лавиране западните хора са придобили силен навик и устойчивост. (Впрочем законите са така направени, че простият човек е безпомощен да действа в тях без специалист).
Всеки конфликт се решава юридически – и това е висшата форма на решаване. Ако човек е прав юридически – нищо повече не се изисква. След това никой не може да му посочи непълната правота и да го склони към самоограничение, към отказ от своите права, да го моли за някаква жертва, безкористен риск – това би изглеждало просто нелепо. Почти няма да срещнеш доброволно самоограничение.
Преживявайки целия си живот при комунизма, аз ще кажа: ужасно е онова общество, в което изобщо ги няма безпристрастните юридически везни. Но общество, в което няма други везни освен юридическите, също е малко достойно за човека (аплодисменти). Обществото, стъпило на почвата на закона, но не по-високо – слабо прилага висотата на човешките възможности. Когато целият живот е пронизан от юридически отношения, се създава атмосфера на душевна посредственост, умъртвяваща най-прекрасните полети на човека (аплодисменти).
Обществото се оказва слабо защитено от бездните на човешкото падение, например от злоупотребяването със свободата на морално насилие над юношеството, като филми с порнография, престъпност или бесовщина (аплодисменти): всички те попадат в областта на свободата и теоретически се уравновесяват със свободата на юношеството да не ги възприема. Така юридическият живот се оказва неспособен да се защити от разяждащото го зло.
Цялото това отклонение на свободата към страната на злото се е създавало постепенно, но първичната му основа очевидно е била положена от хуманистичната човеколюбива представа, че човекът, стопанинът на този свят, не носи в себе си вътрешно зло, че всички пороци на живота произтичат само от погрешните социални системи, които и трябва да бъдат поправени.
Че всеки социализъм въобще и във всички оттенъци води до всеобщото унищожение на духовната същност на човека и нивелирането на човечеството до смърт, чрез дълбок исторически анализ показа математикът академик Шафаревич в своята блестящо аргументирана книга „Социализмът”. Но ако ме попитат: искам ли да предложа на своята страна в качеството на образец за подражание днешния Запад, какъвто е, аз ще трябва откровено да отговоря: не, аз не бих могъл да препоръчам вашето общество като идеал за преобразуване на нашето.
Да, невъзможно е обществото да остава в такава бездна на беззаконието, както е у нас, но и не си струва да остава в такава бездушевна юридическа гладкост, както е у вас. Душата на човека, настрадала се под десетилетното насилие, се стреми към нещо по-високо, по-топло, по-чисто, отколкото може да ни предложи сегашното западно масово съществуване.
Западният начин на живот все по-малко има перспективата да стане водещ образец. Центърът на вашата демокрация и култура за няколко часа остава без ток – само толкова – и изведнъж цели тълпи американски граждани се хвърлят да грабят и насилничат. Такава е дебелината на ципата! Такава е неустойчивостта на обществения строй и отсъствието на вътрешно здраве в него.
Вашите особено забележителни дейци като Джордж Кенан казват: встъпвайки в областта на висшата политика, ние вече не можем да се ползваме от моралните критерии. Ето така, чрез смесването на добро и зло, на правота и неправота, най-добре се подготвя и почвата за абсолютното тържество на абсолютното Зло в света. Против световната, добре обмислена стратегия на комунизма на Запада могат да помогнат само нравствените критерии – а други няма (аплодисменти).
Остава да се търси грешката в самия корен на нещата, в основата на мисленето на Новото време. Аз имам предвид това господстващо на Запад светоразбиране, което се е родило по времето на Възраждането, а в политически форми се е отляло от епохата на Просвещението, залегнало е в основата на всички държавни и обществени науки и може да бъде наречено рационалистичен хуманизъм или пък хуманистична автономност – провъзгласената и провеждана автономност на човека от всяка по-висша над него сила. Или пък, казано иначе – антропоцентризъм, представата за човека като център на съществуващото.
Сам по себе си повратът през Възраждането е бил очевидно исторически неизбежен: Средните векове са се изчерпали, станали са непоносими с деспотичното потискане на физическата природа на човека в полза на духовната. Но ние сме се откъснали от Духа към Материята – несъразмерно, прекомерно. Хуманистичното съзнание, заявило себе си като наш ръководител, не признавало, че човекът има и други задачи, по-висши от земното щастие, и положило в основата на съвременната западна цивилизация опасния уклон на преклонението пред човека и неговите материални потребности.
Зад пределите на физическото благополучие и натрупването на материални блага всички други, по-фини и по-високи особености и потребности на човека са оставали извън вниманието на държавните устройства и социалните системи, като че ли човекът няма по-висок смисъл на живота си. Така са били оставени пролуки за злото, през които сега то свободно прониква. Сама по себе си оголената свобода никак не решава всички проблеми на човешкото съществуване, а поставя множество нови.
В основите на ерозиралия хуманизъм и на всеки социализъм може да се видят общи камъни – безкраен материализъм, свобода от религията и от религиозната отговорност (при комунизма доведена до антирелигиозна диктатура), съсредоточеност върху социалното строителство и наукообразността в това (Просвещението от ХVIII век и марксизмът). Не е случайно, че всички словесни клетви на комунизма са около човека с главна буква и неговото земно щастие. И хуманизмът, напълно изгубил християнското си наследство, не е способен да устои в това съревнование.
Но докато ежедневно се събуждаме под спокойното слънце, ние сме длъжни да водим и ежедневен живот. А има катастрофа, която вече е настъпила реално: това е катастрофата на хуманистичното автономно безрелигиозно съзнание. Като мярка за всички неща на Земята то е поставило човека – несъвършения човек, който никога не е свободен от самолюбието, користолюбието, завистта, тщеславието и десетки други пороци. И ето, грешките, неоценени в началото на пътя, сега отмъщават за себе си.
Пътят, изминат от Възраждането, ни обогати с опита, но ние изгубихме онова Цяло, Висшето, някога полагащо предел на нашите страсти и безотговорност. Твърде много надежди сме заложили ние на политико-социалните преобразования – а се оказа, че ни ограбват най-ценното, което имаме: нашия вътрешен живот. На Изток го стъпква партийният пазар, на Запад – комерсиалният (аплодисменти). Ето в какво е кризата: даже не е толкова страшно това, че светът е разцепен, а това, че у главните разцепени негови части болестта е сходна.
Ако, както декларира хуманизмът, човекът е роден само за щастие, той не би бил роден и за смърт. Но затова, че той телесно е обречен на смърт, неговата земна задача е очевидно по-духовна: не потъване в ежедневието, не най-добрите начини за придобиване на блага, а после по-веселото им прахосване, а носенето на постоянния и труден дълг, така че целият жизнен път става опит главно на нравствено възвисяване (аплодисменти): да напуснеш живота като същество по-висше, отколкото си го започнал.
Неизбежно е да разгледаш скалата на разпространените човешки ценности и да се изумиш от нейната неправилност днес. Невъзможно е оценката на правилността на действията на президента да се свежда до това каква е работната ти заплата и дали не е ограничена продажбата на бензин (аплодисменти). Само доброволното възпитаване в самите себе си на светло самоограничаване възвисява хората над материалния поток на света. Да се придържаш днес към закостенелите формулировки на епохата на Просвещението е ретроградство. Тази социална догматика ни оставя безпомощни пред изпитанията на днешния век.
Не можем да избегнем преразглеждането на фундаменталното определение за човешкия живот и човешкото общество: действително ли най-високо от всичко е човекът и няма ли над него Висш дух? Вярно ли е, че животът на човека и дейността на обществото трябва да се определят преди всичко от материалната експанзия? Допустимо ли е да я развиваме в ущърб на нашия цялостен вътрешен живот?
Ако не до гибел, то сега светът е достигнал до поврат в историята, по значението си равен на поврата от Средните векове към Възраждането – и ще изиска от нас духовно избухване, издигане на нова височина на взора, на ново ниво на живота, където няма, както през Средните векове, да е предадена на проклятие нашата физическа природа, но и още повече няма, както в Новото време, да бъде стъпкана нашата духовна (аплодисменти).
Това въздигане е подобно на изкачването на следващата антропологическа степен. И за никого на Земята не е останал друг изход освен нагоре (аплодисменти).”
8 юни 1978 г.
Със съкращения от списание „Християнство и култура”
Източници: American Thinker, „Ценности и общност“