Още една от песните, които може би ще изпея в моноспектакъла на 1 септември.
СТАРОСТТА НИ ОТИВА
Остаряхме наистина.
Ах, каква перспектива!
Но макар и абсурдно
старостта ни отива.
Старостта ни отива.
С двете дини под мишка.
С очила… И със дънки.
И със ретро – подстрижка.
Старостта ни отива.
С 50 грама водка.
С осем шипа в гръбнака
и със спортна походка.
Вечер – сън пред екрана.
Сутрин – вечни болежки.
И заглъхнали страсти.
И поправени грешки.
Като слънце ръждиво
над пожъната нива
най-красиво на залез –
старостта ни отива.
Старостта ни отива –
по-красива от вчера.
Патинирана брошка
със игла на ревера…
Старостта ни отива…
Сняг на покрива зиме.
Глас отгоре… Прекрасен!
И ни вика по име.
Бели-бели да тръгнем
в свойте черни костюми.
Старостта ни отива…
Кинолента без думи…
Бална рокля. Цилиндър.
Диригентът заспива…
Тихо свършва кадрилът.
Старостта си отива…
И стои кочияшът…
И файтонът ни чака…
Там по дългата улица
на последната пряка…
Фейсбук