Звънкият й глас няма нужда от микрофон. Младежкият дух явно никога няма да изостави феномена на българския театър, голямата актриса Стоянка Мутафова. Двете с дъщеря и Мария Грубешлиева представиха в Поморие автобиографията „Добър вечер, СТОЛЕТИЕ МОЕ!“.
Поморие бе 30-тия град, в който публиката дари актрисата с аплодисменти за най-продаваната автобиографична изповед. С еднакво удоволствие Стоянка се снимаше с възрастни и деца, пощипваше и се радваше на бебета, наредени за автограф в ръцете на майките си.
Интервю на Таня АНАСТАСОВА
– Как сте със здравето, госпожо Мутафова?
-Какво да Ви кажа. Не много добре, защото получих един инфаркт. Вече на нервна почва. Лошото е, че не ми дават да плувам в морето. Той не беше тежък, но все пак е инфаркт.
-Чакащата за автограф публика Ви се покланя, гледа Ви с благоволение и Ви докосва като реликва. Кажете, уморява ли понякога славата?
-Да, уморява ме. Но аз се крия вече. Не съм от тези, дето парадират. Парцалев обичаше славата. Той, дай му да маха, да маха с ръце, а аз гледам да се скрия зад някоя дреха, когато сме играли. Радвам се, разбира се, на любовта на хората, но взе да ме изморява това нещо. Обичам да се усамотявам, обичам да плувам и то сама. Аз и морето. Велико е морето.
-Все Ви питат за неизчерпаемата енергия. Освен ген, мислите ли, че е и Божия искрица, протегната отгоре, нищо, че не вярвате в Бог?
-Не, бе, понякога вярвам, понякога не вярвам. Често се размислям и викам: „Време е да си отивам, ама какво ще правя, ако се срещна с Господ?“
Винаги се питам – защо, как, искам да си дам обеснение за Бог, но обяснение за тези неща няма. Човек ги усеща със сърцето си. Мисля, че наистина е Божа искрица – такива бяха и баща ми, и майка ми. Те бяха изключително културни хора. Нашето семейство беше интересно, защото ние не се занимавахме с еснафски проблеми. Майка ми свиреше хубаво на пиано, аз – също. Искаше да ме направи пианистка, но аз казах: „НЕ!“.
– Живот в три обществени формации… Харесва ли Ви днешната България?
-…Абе, щом е България, харесва ми. Макар, че по някой път се дразня и нервирам и си викам: „Боже, защо се върнах тук, а не останах по чужбина да живея?“. Но не бих могла. Обичам България много. Тя не е голяма, но има всичко. Само дето ние не знаем да си ценим хубавото. Това му е лошото на българина. Има някаква грешка в него.
-Не цепите басма на никого и не се прекланяте пред авторитети. Каква е цената на това откровение?
-Да, плащам цена… За мен е много важно културните хора да ме разбират. Необразованите, некултурните не са важни. Ако тези с вътрешна интелигентност са до мен, аз съм щастлива.
– Огромен талант, плюс силен характер – кое Ви е в повече?
– Аз съм малко слабохарактерна. Всички мислят, че имам силен характер, но нямам. И може би е по-добре. Хората със силен характер понякога стават скучни. Имам много слабости, отчела съм си ги и не съжалявам. Господ такава ме е създал.
-„Пътник между звездите“ Ви е наричал баща Ви. Пророк е бил, май?
– Ами… още от малка много ме теглеше какво има на небето, дали там живеят хора. Баща ми беше се уплашил да не се побъркам. Представях си една планета, дубльор на нашата, и си мислех, че и мен ме има там и често разговарях със себе си. Интересни диалози водех. И един ден баща ми ме пита –„Ти въздуха ли гледаш отгоре, я спри вече! Ще се побъркаш и ще отидеш в лудницата!“. Казвах му: „Няма да отида! Аз имам фантазия и тя ми помага“.
-Не Ви чухме да назидавате, да правите оценки и напътствия и все пак, – едно послание към младото поколение?
– Нека бъдат снизходителни, добри, да оценяват онова, което носи другия. Не всички могат да бъдат гениални и талантливи. Трябва да цениш първо човека. Той е най-важен.
– Докато говорите, очите Ви се навлажняват, изглеждате уталожена, примирена със себе си, укротена. Или бъркам?
– Бъркате!
– Бъркам?
– Винаги воювам със себе си, воювам със света, с обстоятелствата, с момента. Аз съм в спор със самата себе си. Не съм спокоен човек.
– Благодаря Ви, че се съгласихте за това интервю! Нека планът на Господ за Вас бъде безкраен!
-О, какво пожелание! И аз Ви благодаря!
