Някъде в далечните 90-те, той беше сред първите.Продажните десни управляващи разпарчатосваха плажове и дюни на парче, затова и бизнесът му кацна върху самия бряг.После захапа и от плажа, и от срутището, и от тротоара, и от улицата и от…до края на света.
Хората плахо оглеждаха наглия строеж върху златистия пясък, но никой не му пречеше.И така минаваха летата.Днес многоспектърният му бизнес е изнесен в чужбина.Тук е оставил едно парче, ей тъй, от суета, да се види какви времена са били някога/то, не, че сега не е същото/.
Срещам се с господина служебно.Забравих да вметна, че успявам да го открия едва на третия път, но това е подробност от основния фон на ескиза.Дебелата пура в десния ъгъл на устата му, кореспондира с цвета на кожения колан. И макар, че в комплекса влизат стотици туристи, инстинктите му на хищник подсказват, че не съм точно от тях.Две малки точици ме стрелкат в недоразумение.Обещавам да се вместя точно за шест минути в драгоценния му график и го спазвам до секундата.Следва минута на взаимно проучване.Гледа ме втренчено, гледам и аз, като два лъва, които ей сега ще се вкопчат в битка.Няма битка.Миролюбиво се сбогувам и обещавам да изпратя офертата.Той пък, обещава,че ще си сътрудничим ей така, от добра воля?!Ще ме разплаче.
И чакам.Седмица.Две.Личен телефон не дава човекът.На служебните е неоткриваем.Отивам пак.Този път ме фиксира още от улицата, седнал под тентата, с неизменното кафяво питие.
„Аз съм тук“-подхвърлям, за да не кажа тривиалното „добър ден“.“Пак ли“?Досадата е толкова ярка, че трябва да си глупак, да повярваш, че не е нарочна.“Изпратих Ви офертата, както се разбрахме“-пояснявам целта на поредната си визита.“Да…видях там, нещо си“-пренебрежителният жест с една ръка ме кара да искам да го удуша.Не мога.Не смея.Не трябва.
Босът ще вземе решение едва в края на следващата седмица.и отново не дава телефона си ,а пак ще го догонвам из замлъкналите му летни служебни телевръзки.
„Свързахме се с господин Х, но той ни предаде да ви кажем, че за сега няма интерес към вашата оферта“-пелтечи рецепционистката.“Но защо не ми го предаде лично?“Няма кой да чуе въпроса ми отсреща, линията е затворена.
Това е кастата им.Може да ги наречете парвенюта, може хищници-единаци, може случайници, може първопроходци в първоначалното натрупване на капитали.Както искате.Вярното е, че това съсловие отдавна не живее вашия живот и никога няма да влезе в обувките ви.
Вярно е, че то храни всяка власт, за да живее необезпокоявано и да прави бизнес.И още по-вярното е, че вас не ви брои за хора.Вие сте хранителната среда, която служи за тор на заниманията му, а в най-добрия случай ще се явите в покоите му като нископлатена работна ръка.Защото навън чакат още стотици за тази нископлатена робия.
Драгий ми, жарки, господине Х!Ти можеш да минеш без нашата оферта и без общото сътрудничество.И без много други българи можеш, даже без всичките.Както и те без теб, защото никога няма да седнат в кожените кресла на апартаментите ти.
Обаче! Не можеш да слезеш от супермощната си лимузина и да се разходиш безцелно из улиците на който и да е град, без да те чопли подличкия страх, че ей сега, нещо ще се случи.
На бас, че едно сухо кленово листо, паднало през септември, не може да извика умиление в очите ти, защото ти отдавна нямаш очи!
Мястото им е запълнено с банкови сметки, които носят всичко.С изключение на едно-човечност.
Таня Анастасова