Бойко Борисов, министър-председател на България, на нация дълбоко измъчвана от повсеместната корупция, планира да посети президента Доналд Тръмп в Белия дом в понеделник. Липсата на свобода на пресата в България няма вероятност да бъде в дневния ред на техните разговори.
Българската политическа система е доминирана от Борисов и неговата партия. Борисов е на власт почти непрекъснато в България в продължение на десет години и няма сериозна политическа опозиция. Междувременно се твърди, че Русия, която продължава да вижда Балканите като регион на стратегическа конкуренция със Запада, че косвено финансира политическите партии в цяла Европа.
Липсата на свободни и независими медии в България днес е друг фактор, който подкопава демокрацията в тази страна, член на НАТО и Европейския съюз.
Тръмп, американският домакин на Борисов, е често остър срещу законната американска преса. Когато прави това, президентът следва модела, използван от няколко настоящи и бивши чужди лидери – като Борисов – за задушаване на истинността и правителствената отчетност пред техните народи.
Най-агресивният подход е този на Владимир Путин в Русия, за когото се твърди, че използва убийства, сплашване и съдебни наказания, за да задуши политическата опозиция и пресата.
Някои правителствени ръководители в Европа – България и Унгария ми идват на ум, – използват или дават възможност за по-фина комбинация от мерки за манипулиране и сплашване на пресата. Аз съм най-запознат със ситуацията в България, където служих като посланик на САЩ. Днес България дава примери за това как правителствата и специалните интереси използват редица действия, за да приведат медиите в подчинение.
Консолидирането на медийната собственост във виртуален монопол, контролиран от малка група български олигарси, е само една от техниките.
През 2002. националната преса в България, притежавана до голяма степен от международни медийни компании, бе относително независима и донякъде агресивна в отразяването на правителствени злоупотреби.
Днес независимите международни медийни групи са изчезнали, заменени в повечето новинарски сектори от местни олигарси и „бизнесмени“, които използват медиите, за да влияят на правителството и съдебната система.
Един човек – Делян Пеевски, депутат в българския парламент, е самодържецът на частните български медии днес. Той казваше, че притежава над 80% от пазара, включително голям дял от разпространението на печатните медии в страната. Финансирането и местният контрол на медиите в България са, меко казано, мрачни. Но Пеевски и шепа други олигарси могат да притежават или контролират почти всеки основен „частен“ всекидневник и телевизионен канал в България.
Пеевски и неговите сътрудници използват своите публикации, за да подкрепят съществуващата политическа структура на властта, която ги покровителства. Техните медийни продукти дискредитират независимите журналисти, политически опоненти, бизнес конкуренти и атакуват неправителствени организации и активисти, които се борят за върховенство на закона, свобода на печата и защитават правата на човека.
Тъй като новинарските медии в България често са притиснати финансово, българското правителство, включително това на сегашния министър-председател Борисов, използват ЕС и друго финансиране като лост, за да поставят под зависимост медиите с пари от правителството.
Заплахите срещу българските журналисти са обичайни. Като цяло, определени журналисти се самоцензурират, защото знаят, че разследващата журналистика, разкриваща престъпления и корупция, може да им донесе уволнение от работата, да се изправят срещу правни обвинения в пристрастни съдилища, или да пострадат от физическо насилие.
Някои забележително смели отделни български журналисти са рискували да докладват истината за корупцията на правителството и за големите престъпления, но няколко от тези честни хора от национални и местни медии са заплашвани и атакувани.
Като резултат потискането на независимите медии в България изкривява медийния сектор, ерозира общественото доверие в тях и продуцира национална политическа среда с ниска правителствена или престъпно липсваща прозрачност и отчетност, при отсъствието на сериозна опозиция, която да е предизвикателство за властта.
Спадът в свободата на печата в България е добре документиран от Репортери без граници, Европейския център за свобода на пресата и медиите, и други медийни наблюдатели. Но сериозният международен или вътрешен политически натиск върху българското правителство за подобряване на свободата на пресата не успя да подобри ситуацията.
Когато Доналд Тръмп използва силата на своя президентски пост, за да атакува и да демонизира професионалните и независими медии поради въпросите им за правителствени решения, и изнасящи истината за корупцията и неуспехите на неговото нестабилно правителство, той по същество прилага заплашващи тактики, подобни на някои от моделите в България и Русия.
По същия начин, когато главният прокурор на САЩ стане политически покровител, защитаващ президента от правна опасност, върховенството на закона в САЩ е в опасност. Когато високопоставените членове на Конгреса и националните телевизионни мрежи стават безусловни защитници на президента, и насърчават конспиративни теории за търсенето на факти, общественият интерес към истината не се удовлетворява.
България, заедно с няколко други народи, които се стремят към пълна демокрация, са примери за това какво може да се случи, когато схемите за компрометиране на независимите медии се увенчаят с успех. Свободата на печата в САЩ все още няма да се откаже от нивото си, но не благодарение на Доналд Джей Тръмп, който изглежда предпочита по-българския модел.
*Джеймс Пардю е бивш американски посланик в България и професионален офицер от разузнаването. Коментарът му е публикуван във влиятелното ню-йоркско електронно издание The Hill.