За българите и уважението

С тежест на сърцето, трябва да отбележа, че огромната част от българите са глупави, алчни и егоистични. Конкретният повод е без значение, констатацията е плод на дългогодишно трупани впечатления, достигнали до точката на пречупване. Огледайте се. Извън средата на обичайните си контакти. Защото тя ни създава погрешно впечатление, а всъщност далеч не е представителна извадка. Не бързайте да оспорвате виждането ми – всеки върви по свой път и може да стигне до едни и същи изводи по различно време, или пък не.

Изглежда те са органично неспособни да поставят някой друг над себе си, дори и да им прави добро. Всеки е самостоятелна бойна единица (евентуално заедно с близките си, но не е задължително) и е заел кръгова отбрана срещу всички останали. И гледа да докопа каквото и колкото може повече, веднага, на каквато и да е цена. Всички останали – кучета ги яли. Това не е „семейството – най-малката градивна част на обществото“, това е пълен разпад. Не на държавността, на обществото въобще. Да ви се е налагало да постигате съгласие със съкооператори от „етажната собственост“? Значи знаете за какво ви говоря.

Това води до безкрайната липса на уважение в обществото ни. Сещате ли се – това, което само пияниците от народното творчество все още търсят от ближните? Колко са случаите, в които човек, който уважавате, е заел значим държавен пост? И колко време се е задържал на него? Дали е било достатъчно дълго, за да промени нещо към по-добро? За кой президент, премиер или друг държавен функционер можете да кажете, че се е ползвал с всеобщо уважение? А съдия? А прокурор?

А когато няма уважение, няма уважавани хора, които могат да бъдат избрани да ръководят държавата ни и да ни водят напред. И тогава идват другите, които ни уважават по пернишки. Те не търсят уважение, защото вместо него използват принудата – физическа, икономическа и политическа. Прегазват всяка съпротива, отхвърлят всичко смислено и качествено, защото то не им е необходимо за да са на власт.

А на такива хора не бива да се дава власт. Защото ако не уважаваш другите, не уважаваш и себе си. А ако не уважаваш себе си, няма нещо, което не би извършил за да задоволиш низките си желания. Те не уважават и работата си, която ги храни, не могат да уважават и природата, която поддържа живота ни. Не уважават закона, което развързва ръцете им за всякакви схеми по неговото заобикаляне и нарушаване. В крайна сметка – не уважават и правата и живота на другите, затова ги унищожават с лека ръка.

При това положение, демократична организация на обществото и държавата ни е абсолютно невъзможна. Как биха могли малцината качествени хора да повлияят на безпросветната тълпа? Изглежда съвсем логично, че България е постигала върховете в развитието си само при съчетаване на абсолютна и неоспорима власт и качествен владетел. Аспарух. Крум. Борис (първи). Калоян. И винаги е пропадала заради междуособици и предателства, резултат от отслабването на единовластието.

В това отношение се оказваме много по-близки с Русия, отколкото във всяко друго. И там единствената работеща форма на държавно управление е монархо-имперското или тоталитарно единовластие. Такъв ни е мат’ряла явно…

Та, спешно ни е нужен диктатор. По възможност – благодетелен. Защото на еволюцията е необходимо още твърде много време за да научи това диво балканско племе на сътрудничество и най-вече – на уважение. Диктатор, който да мачка наред всички мутри и дребни хитреци, и да раздава справедливост по съвременни версии на законите на Хан Крум. И никой да не е недостижим. Диктатор, който като Моисей да ни води 40 години през пустинята, докато съберем критична маса хора, способни да взаимодействат разумно и демократично, и които да бъдат уважавани достатъчно от останалите, така че да бъдат поставени начело на новото ни демократично общество.

Блогът на Анци

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!