Малцина обаче знаят, че България плаща с реки от кръв и тонове злато Освобождението си.

Честваме 3 март 1878 г. като Ден на Освобождението от Турско робство. Леем дитирамби за руските освободители, за Дядо Иван, за безкористната помощ на Майка Русия за отхвърляне на петвековното иго.

Малцина обаче знаят, че България плаща с реки от кръв и тонове злато Освобождението си. И нищо не ни е дадено даром, а сме го извоювали сами. Няма друга държава с толкова паметници на Русия и имена на улици на руски князе, генерали и аристократи, помогнали за освобождението на България.

Имаме най-големият православен храм на Балканите с името на руски светец. Истината е, че покрай комунистическото управление на страната след 9 септември 1944 г. се изграждат и наслагват митовете за руско-турската освободителна война и ролята на Царска Русия в изковаването на българската свобода.

 

Чак след 10 ноември 1989 г. и падането на СССР се отвориха прозорци в руските и българските архиви, от които става ясна съвсем друга картина.

От публикувания в Държавен вестник през януари в далечната 1884 г. Указ № 1144 става ясно, че „безкористната“ помощ на братушките-освободители е струвала на изстрадалия български народ повече 10 милиона и половина книжни рубли и 43 копейки. По онова време реципрочната стойност на тези пари в злато е била точно 32,5 тона злато. Тези 32 тона злато са изплатени в Петербург в продължение на 12 години. Въпреки че България е била със силно намалено население и територия, тази сума е изплатена напълно.

 

Във въпросния броя на правителствената ни газета буквално четем: „Ний Александър І с Божията милост и народна воля, княз на българите, провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер(аторски). Войски, съгласно с определението на Берлинский договор”.

Под разходи на “окупацията” се разбира поддръжката на войната (боеприпаси, продоволствие, заплати на офицерския корпус за периода от началото на Руско-Турската война на 1877 г. до 1884 г.).

 

Впрочем този цитат ни отваря очите, че всъщност сме платили за окупацията, а не за освобождението си. Че имперските амбиции на Русия са съзирали в нас потенциал за раждането на нова „Задунайска губерния“ е видно и от стр. 308 в първия том на издадената през 1954 г. в съветската страна „История на България“, където е отбелязано, че „Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели и използваше лозунга на една освободителна война“.

От руските архиви, публикувани през последните години, става ясно, че Русия не е искала България да стане независима, свободна и просперираща държава, а да бъде отвъддунайска губерния, управлявана от наместник на императора. Нещо като база и предмостие за щурма за завладяването на Босфора, стара мечта на руските царе от времето на Петър I и Екатерина Велика.

 

На 3 март 1878 г. в предградието на Цариград Сан Стефано е подписан договор, предварителен, а не окончателен, за примирие между Русия и Турция. Подписват от руска страна граф Николай Игнатиев и Александър Нелидовот и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя. Няма присъстващ свидетел на подписването от българска страна, независимо от това, че българите са участвали във военните действия и са дали 3 456 убити опълченци.

 

Между страниците на договора от Сан Стефано думата България, като самостоятелна държава, не фигурира никъде. След което Русия капитулира съвсем умишлено и на Берлинския конгрес, където България окончателно е разпокъсана. Това става заради различни тайни споразумения от преди войната с Австро-Унгария, Германия и Англия.

На подменената плоча на Храма “Св. Александър Невски” в София е написано, че руските войски са дали 200 хиляди души убити в сраженията с турците за освобождение на България. Това фалшифицирано число е десет пъти повече от истинското. Според руския специалист Степан Кощурко, ръководител на Международния обществен център “Подвиг” в Москва загубите на руската армия, на финландския батальон и румънската бригада се изчисляват на 15 567 убити и 6842 умрели от раните си войници и офицери. А нашите опълченци дават една трета от жертвите.

 

Не бива да се забравя, че за свободата си българският народ в Нишкото въстание от 1841 г., в Априлското въстание от 1876 и битките на българското опълчение даде общо 60 000 убити. Така, че нищо даром не сме получили, а сме платили с кръв и на Шипка, Шейново, Плевен, София, Стара Загора.