Спасяването на българските евреи е много повече от повод за гордост
Даниел Пенев
На днешния ден преди 76 години се случва един от най-паметните епизоди в родната история – след силен обществен отпор властите спират депортацията на евреите от старите предели на България. Така са спасени 48 398 души: жени и мъже, майки и бащи, баби и дядовци, младежи и деца – от всички краища на страната.
Десетилетие по-рано в Германия идва на Адолф Хитлер. Той започва да провежда политика на антисемитизъм, или преследване на евреите заради етноса им. През следващите години под германско влияние тази политика пуска корени и в други европейски държави, в това число и България.
През януари 1941 г. Народното събрание приема Закон за защита на нацията, с който се ограничават гражданските и политическите права на евреите. През февруари 1943 г. се подписва споразумение между България и Германия за депортирането на евреите както от Вардарска Македония и Беломорска Тракия (така наречените нови земи), така и от Царство България. Общо 11 343 евреи от новите земи са депортирани в нацистките лагери на смъртта. Благодарение обаче на будни и смели граждани начело със зам.-председателя на Народното събрание Димитър Пешев на 10 март 1943 г. депортацията на евреите от старите граници на България е спряна.
Спасяването на българските евреи е едно от най-ярките доказателства, че в най-мрачните мигове се раждат най-светлите примери за човечност и смелост. Това събитие не е просто колективен подвиг, с който имаме пълното право да се гордеем. То е преди всичко безценен урок по инициативност и гражданско обединение, от който можем само да се учим – ако, разбира се, искаме да живеем в мирен свят, в който всеки от нас може да упражнява правата си както и когато сметне за уместно, стига да не пречи на останалите да правят същото.
Хората убиват и хората спасяват
Потискането на евреите в различни точки на Европа през Втората световна война показва как и най-човеконенавистните постъпки могат да бъдат облечени в закон, който позволява те да бъдат извършвани без последствия за извършителите.
В България срещу приемането на Закона за защита на нацията се обявяват лекари, адвокати, писатели, художници, учители и много други граждани. Против приемането му е и Светият синод на Българската православна църква. Въпреки че законът все пак е приет, този развой на събитията не омаловажава гражданската позиция на всички хора и организации, които се застъпват за еврейските си братя и сестри. Тези българи продължават да оказват помощ на евреите и през следващите години, а когато разбират за депортацията на евреи от старите земи, те излагат на риск собственото си добруване, за да предотвратят изпращането им в лагерите на смъртта.
Носителката на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич пише в книгата „Време секънд хенд“, че не куршумът убива човек, а човекът – човек. Същото е валидно и за закона: законът не убива, хората убиват. Историята предлага редица примери, в които законът се извращава в името на определена идеология. Както е видно от спасяването на българските евреи, противопоставянето на такива закони е морален ангажимент, от който зависи бъдещето на хиляди хора и техните близки и приятели.
Живот в 1 л., мн. ч.
Спасяването на българските евреи също така илюстрира, че най-ефективният начин да се противопоставим на злото, е, като действаме заедно. Както злото става реалност, когато голяма част от хората го приемат за нормално, така и доброто е възможно, когато много хора го приемат за висша ценност и отговорност.
Като се застъпват за евреите, най-будните българи не просто спасяват представителите на една конкретна група. Със смелите си действия те карат сънародниците си да проумеят, че в даден момент в позицията на евреите могат да се озоват представителите на всяка друга група: турци, роми, мюсюлмани, бежанци, хора с увреждания, комунисти, либерали, заможни бизнесмени… Едно общество може да просъществува само когато членовете му виждат в Другия себеподобен, а не удобен враг, и когато осъзнават, че „аз“ не може да оцелее дълго в отъствието на „ние“. Германският богослов Мартин Нимьолер го е казал прекрасно в световноизвестното си стихотворение „Когато те дойдоха“:
Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.Когато дойдоха за мен, вече нямаше кой да говори.
Една птичка пролет прави
Много българи са възпитавани в хармония с изключителни народни „мъдрости“ като „Една птичка пролет не прави“, „Мълчанието е злато“ и „Преклонена главица сабя не я сече“. До голяма степен тези и други поговорки в този дух са причината да се интересуваме най-вече от личното си благо, което ни пречи да бъдем здраво и силно общество.
Над 48 000 евреи остават живи не заради тези „мъдрости“, а благодарение на всички хора, които надигат глас срещу несправедливостта, поемат инициативата, намират съмишленици и те заедно предотвратяват най-лошото. Когато българи и евреи в Кюстендил научават за плана за депортиране на евреите от Царство България, те изпращат делегация в София, която има за задача да попречи на неговото осъществяване. Те привличат на своя страна зам.-председателя на Народното събрание Димитър Пешев и други депутати, както и още много хора и организации. Спасяването на българските евреи не е дело на Димитър Пешев, на цар Борис III или на която и да е друга личност, а е резултат от усилията на голяма група хора, споделящи общи ценности. Тази група не се е появила от нищото, а благодарение на смелостта на един човек, който е споделил опасенията си с друг човек, с когото после са намерили още съмишленици и така са впрегнали в действие силата на онова, което днес наричаме гражданско общество.
С изборите и действията си хората, участвали в спасяването на българските евреи, доказват, че там, където има воля, ще се намери и начин – дори в най-безнадеждната ситуация. Когато са се застъпили за евреите, те не са знаели дали ще могат да предотвратят депортацията им, но са знаели, че непременно трябва да опитат. Защото, както пише Георги Марков в едно от есетата си, добрината е въпрос на възпитание и готовност за себенадмогване.
Казано е, че добротата не е хрумване, нито само дар небесен, нито музикален момент, а воля. Волята не само да не причиняваш зло, не само да не се гневиш и бунтуваш срещу хората, а да не допускаш зла мисъл и зло чувство каквато и жертва да си. А такава воля ти нямаш и не я търсиш. Ти толкова често осъждаш, без да разбираш, без да приемаш. Добротата е възпитание, което ти нямаш и на което сам трябва да се учиш. Ще можеш ли?
Ще можем ли?
–-
* Този материал е създаден по проект „Генерация Z“.
http://clubz.bg/80373-48%C2%A0398_prichini_da_pomnim_10_mart_1943_g