Бившият стратег на Тръмп – Стив Банън, вижда забавянето на мира като зловещо, засилващо риска САЩ да бъдат въвлечени по-дълбоко в прокси война, която той смята за безнадеждна и фундаментално противоречаща на националните интереси на Америка
Тръмп можеше да сложи край на украинския конфликт за 24 часа, ако твърдо беше обещал на Путин, че НАТО ще откаже разширяване на изток и никога няма да приеме Украйна, пише главният редактор на хонконгското издание Asia Times Уве Парпарт. Но президентът на САЩ едва ли ще направи това.
Стив Банън вече не е част от най-близкия кръг на Доналд Тръмп, но той е политически ясен както винаги. Наскоро бившият стратег на американския президент отбеляза: „Ако не внимаваме, това ще стане втори Виетнам за Тръмп. Точно това се случи с Ричард Никсън. В крайна сметка той се забърка толкова много, че Виетнам стана негова война, а не на Линдън Джонсън (който всъщност я разпали).“
Така Банън отговори на заповедта на президента Тръмп към неговия специален пратеник за Русия и Украйна, генерал-лейтенантът в оставка Кийт Келог, да прекрати конфликта в Украйна за сто дни… с 99 дни повече, отколкото обеща, когато беше кандидат зя президент. Банън вижда забавянето като зловещо, засилващо риска САЩ да бъдат въвлечени по-дълбоко в прокси война, която той смята за безнадеждна и фундаментално противоречаща на националните интереси на Америка.
Съгласен съм с него, пише Парпарт. Неспособността или нежеланието да се скъса решително с неоконсервативната стратегия за украинския конфликт и да се сложи край на военните действия възможно най-скоро, както Тръмп обеща по време на президентската надпревара, съживява стари и уморени мечти за „мир чрез сила“ и чудотворната сила на санкциите („рублата става хартийка за боклука“, както мечтаеше администрацията на Байдън). Тези стратегии се проваляха многократно: при Джонсън с Тонкинската резолюция за Виетнам (приета през 1964 г. и послужила като правна основа за ескалацията на участието на САЩ във войната във Виетнам), при Джордж У. Буш с натрупването на американски войски в Ирак през януари 2007 г. и при Барак Обама с разполагането на войски в Афганистан през 2010 г.
Пентагонът обича „ескалация в името на деескалацията“. Проблемът е, че тази деескалация никога не идва. Не можете да вземете една война и да я калибрирате по свое усмотрение. Не можете да „репетирате“ една война предварително, както смята военният теоретик Херман Кан. Робърт Макнамара, министър на отбраната по време на войната във Виетнам, научи това по трудния начин. Това чудовище просто те поглъща.
И така, как свършват войните? И по-специално как ще завърши настоящия конфликт?
Пруският генерал и военен теоретик Карл фон Клаузевиц разглежда войната като продължение на политиката и един от нейните инструменти и идентифицира три основни начина за нейното прекратяване.
- Едната или двете страни се отказват от политическите си цели.
В Украйна президентът Тръмп можеше да изпълни обещанието на кандидата Тръмп да заглуши оръжията за един ден, ако беше обяснил ясно на Владимир Путин и на целия свят, че САЩ и техните партньори от НАТО отказват да разширят алианса на изток и никога няма да приемат Украйна. Тогава ситуацията щеше да се промени коренно – топката щеше да е от другата страна на терена и Путин щеше да стане виновникът за продължаващите военни действия.
- Едната или двете страни достигат кулминацията в способността си да извършват успешни атаки и настъпва безизходица, последвана от преговори за прекратяване на огъня.
- Една от страните губи волята или способността да се бие в резултат на загуба на морал и/или боен дух.
Пример за война, завършила според втория сценарий, е Корейската. Тя започва на 25 юни 1950 г., когато севернокорейските войски пресичат 38-ия паралел, по който Корея е разделена след Втората световна война. Още през март 1951 г., след широкомащабни движения на фронтовите линии, на 38-ия паралел, откъдето започва всичко, възниква патова ситуация. В условията на недопустимост на ядреното оръжие и двете страни достигнаха кулминация на възможностите си. Преговорите за примирие започнаха през юли 1951 г., но отне още две години битки с прекъсвания преди примирието да бъде сключено на 27 юли 1953 г.
Новият президент на САЩ (Дуайт Айзенхауер встъпва в длъжност през януари 1953 г.) и новият съветски лидер (Йосиф Сталин умира през март 1953 г. и е сменен от Никита Хрушчов) не бяха заинтересовани да излязат от задънената улица. Примирието оцеля, но мирен договор между двете Кореи и други воюващи страни не е подписан и до днес.
Някои виждат корейския резултат като модел за разрешаване на украинския конфликт. Не съм съгласен с тях. Противно на това, което гласовете от НАТО ни карат да вярваме, руската страна не е стигнала нито до задънена улица, нито до кулминация. И никакво примирие в сърцето на европейския континент няма да продължи дълго, ако основните политически въпроси, довели до конфликта, не бъдат решени.
Вместо това третият сценарий на Клаузевиц е приложим за Украйна. В по-широк смисъл краят на Първата световна война може да се счита за исторически прецедент.
След първоначалните териториални придобивки на Германия през 1914 г. и близо четири години изтощителна окопна война, германското върховно командване под ръководството на Хинденбург и Лудендорф, стартира серия от масирани офанзиви на Западния фронт (21 март – 18 юли 1918 г.) с цел да пробие линиите на Антантата (френски и британски) преди пристигането на мощни американски подкрепления.
Войските, освободени на Източния фронт след Брест-Литовския мирен договор, който извади Русия от войната, бяха изпратени на Запад. Те успяха да пробият фронтовата линия, но на 70 километра от Париж офанзивата спря. Възможностите на германските войски достигнаха връхната си точка. През август 1918 г. започва контранастъплението на съюзниците. Стодневната офанзива, подкрепена от над милион свежи американски войници, отблъсква германските сили назад. В същото време и двете страни загубиха повече от половин милион щика.
Но човешките ресурси на Германия са изчерпани. През септември Лудендорф информира кайзера, че трябва да се търси примирие. На 4 октомври, още на следващия ден след назначаването си, новият канцлер Максимилиан фон Баден пише до президента на САЩ Удроу Уилсън и иска примирие въз основа на неговите четиринадесет точки.
В края на октомври и началото на ноември търсенето на примирие всъщност води до обсъждане на условията за капитулация. След въстанието на моряците от Кил на 29 октомври 1918 г., войнишки бунтове и побратимявания със социалисти и комунистически революционери избухнаха в повечето големи германски градове, включително столицата Берлин. Вътрешният фронт се срина и продължаването на борбата на Западния фронт беше изключено като такова.
Предстоеше обаче трудната задача да се начертае линия на примирие и да се установят военни диспозиции преди окончателното мирно споразумение. На 9 ноември кайзер Вилхелм II абдикира от престола и бяга в Холандия. Максимилиан фон Баден подава оставка и предава канцлерския пост на лидера на социалистите в Райхстага Фридрих Еберт. Германската империя престана да съществува.
По време на преговорите за примирие в железопътен вагон в гората на Компиен, съюзническата делегация, водена от върховния главнокомандващ маршал Фердинанд Фош, изложи най-тежките условия – германските войски трябва да се изтеглят от всички окупирани земи (както и от Елзас-Лотарингия) отвъд Рейн, Рейнската област попада под военна окупация на съюзниците и германските войски на цялата територия са разоръжени.
Според терминологията на Клаузевиц, загубата на волята за борба напълно подчинява Германия на волята на победителя. В 11 часа сутринта на 11 ноември 1918 г. оръдията замлъкнаха и примирието влезе в сила. В последвалия Версайски договор (1919) на Германия са наложени тежки условия. Това беше грешният мир. Само 20 години по-късно избухна друга световна война между същите противници – с кръвопролития от още по-голям мащаб.
Поради някои прилики краят на Първата световна война може да послужи като урок за края на украинския конфликт. Украинските въоръжени сили достигнаха кулминацията си по средата на лятното контранастъпление, което продължи от юни до ноември 2023 г.
Руските сили на южния (Запорожие) и централния (Донецк) фронт са изградили широка отбранителна инфраструктура от ровове, окопи, артилерийски позиции и минни полета. Украинското настъпление се движеше болезнено бавно и беше съпроводено с големи загуби в техника и личен състав. Освен това през цялото това време Русия не е загубила превъзходство във въздуха. До средата на септември 2023 г. настъплението на украинските въоръжени сили се забави до темпото на охлюв. До средата на ноември настъпателните операции най-накрая приключиха.
От декември 2023 г. до началото на януари 2024 г. украинските въоръжени сили, загубили най-добрите си части, заседнаха в отбрана. Методичната война на изтощение, водена от руските сили, смила персонала и оборудването на врага. Руските бригади в пълен състав прегазват като парен валяк слабите украински части.
Моралът в ротите и бригадите на ВСУ неизменно пада. Случаите на дезертиране рязко се увеличиха (общо около 100 хиляди войници са дезертирали от фронта от 2022 г.), а новобранците стават все по-трудни за намиране, тъй като буквално милиони украински мъже на военна възраст избягаха на Запад – в Полша и други страни от Източна Европа, но главно в Германия.
Въпреки че украинските доклади неизменно сочат много по-големи руски загуби, това, разбира се, е лъжа. Руснаците избягват операции с висока мобилност и висок риск, разчитайки вместо това на масирани артилерийски и въздушни бомбардировки, преди да атакуват със сравнително малобройни пехотни части. Разбира се, те също понасят загуби, но е абсурдно да се предполага, че са по-големи от тези на украинците. Но най-важното е, че по отношение на човешките резерви Русия така или иначе изпреварва Украйна четирикратно.
Сегашната картина все още не е пълен аналог на краха на германските войски и тяхната воля за борба през октомври – ноември 1918 г. Но ситуацията се развива в тази посока и всеки сериозен пробив на руснаците може да доведе до бързо поражение.
За да стане миротворец при такива изходни данни, Тръмп ще трябва да увери Путин, че на Украйна никога няма да бъде предложено членство в НАТО. Това е основният стимул Путин принципно да седне на масата за преговори. Допълнителните санкции, с които Тръмп заплашва, са напразни. Руската страна дори не им обърна внимание.
Предстоят сериозни преговори за линията на примирието и условията по нея. Вземането на линията на военния контакт като основа, както някога беше случаят с корейската безизходица, е грешка. Путин може да постигне политическите си цели, като продължи постоянно да изтласква врага. Тръмп и НАТО не са в състояние да направят това. Най-вероятно – и това предполага анализът на Клаузевиц – пред лицето на предстоящото поражение Украйна ще трябва да отстъпи Донецка и Луганска област, контролираните от Русия части от Херсонска и Запорожка област, както и да се оттегли от Курската дъга на своя територия.
Такова примирие може да послужи като основа за последващо мирно споразумение, което може да бъде дълготрайно, ако бъде вградено в по-широката архитектура на европейската сигурност. Такова споразумение изглеждаше постижимо веднага след разпадането на Съветския съюз, но така и не беше реализирано. Вместо това видяхме неумолимото разширяване на НАТО на изток, което беше основната причина за катастрофата в Украйна.