Лаиците и наивниците, които обитаваха площадите преди три – четири десетилетия в Източна Европа (и в България), описваха реалния социализъм като реализирана дистопия** от типа на знаменития роман „1984“ на Джордж Оруел. След Разгрома на социализма и последващия кошмарен Преход масите („народът“ изчезна като понятие) трябваше да навлязат в „Прекрасния нов свят“, в който „демокрацията“ и „отворените пазари“ (двете диамантни дъвки на неолибералите) в условията на „глобализация“ щяха да разрешат автоматично всички проблеми и всеки ще можеше да заживее щастливо и пребогато!
Така че скокът от „1984“ (в България със закъснение – през 1989 г.) към „Прекрасния нов свят“ (не по Олдъс Хъксли) бе реализиран, масите напуснаха своите времеубежища, а политкоректните писатели и историци забиха носове в архивите да търсят зловещите доказателства за „сатанинското“ минало. Впрочем, историята е коварна спътница! Не само в „недемократичните“ държави, но и в нашите, самонаричащи се „демократични“, днес намираме не „остатъци от миналото“, но и реални нови форми на сбъднати антиутопии.
И двата споменати романи – „Прекрасният нов свят“ на Хъксли и „1984“ на Оруел – описват антиутопии, но с различни механизми на контрол. Хъксли представя свят, в който хората са контролирани чрез удоволствие, потребление, генетична инженерия и постоянна доза развлечения. В този хъкслиански свят няма насилие – има „меко робство“ – чрез комфорт и хедонизъм. Оруел на свой ред описва свят на тоталитарен режим, основан на страх, наблюдение, цензура и репресии. Контролът е чрез болка и страх.
Ако погледнем идващата 2026 г., очакваната реалност изглежда по-близка до Хъксли: повсеместна масова (не „народна“) култура, социални мрежи, алгоритми за ангажиране – хората са „заети“ с развлечения; потребителското общество и маркетингът създават усещане за щастие чрез постоянни покупки; технологиите (AI, VR, биотехнологии) се развиват в посока удобство и персонализация. Но през 2026 г. вече има и утвърдени елементи от Оруел: масово наблюдение (камери, големи бази данни, алгоритми за търсене на „врагове“); контрол чрез информация – фалшиви новини, манипулация на общественото мнение, забрана на „недемократични“ референдуми и избори; геополитически напрежения и юнашка цензура в някои „демократични“ държави.
Светът, по всичко изглежда, през 2026 г. ще е по-близо до „хъкслиански“ Прекрасен нов свят, но с „оруелски“ елементи в някои аспекти. Най-вероятно ще живеем в „смесена антиутопия“ – на удоволствие и на страх като двойна система за контрол.
Но че прекрасният нов свят е не само дистопичен по характеристики, но и от опасен по-опасен, за това спор няма! Да разгледаме няколко характерни особености на близкото и опасно бъдеще.
От еднополюсен неолиберален към двуполюсен нелиберален свят?
Преди да пристъпим крачка напред в бъдещето, да се вгледаме в един мъртвец, който погребахме 2025 г. – неолибералния консенсус, базиран върху „демокрация“, „отворени пазари“ и „глобализация“. Няма спор, че последната лопата с пръст, която беше хвърлена върху неговия ковчег, се стискаше здраво от Доналд Тръмп 2.0. Но когато нещо е погребано, какво идва на негово място? С най-голяма вероятност новата парадигма е „постнеолибералният консенсус“ – експериментална фаза в поредния ни Преход към различното бъдеще.
Най-важната характеристика, ядрото на постнеолибералния консенсус, е, че на човек (и на народа – като съвкупност от хора) не трябва да се гледа едностранчиво като на Homo economicus (икономически човек, който само произвежда, пазарува „банани“ и ги консумира, за да е щастлив), а като на нещо много по-богато и по-смислено – Homo sapiens (разумен човек, притежаващ не само икономически интереси, но и ценности, морал, култура). „Разумният човек“ и неговата съвкупна проява като гражданин чрез демократичните механизми и обществените институции – всичко това много по-различно от неолибералната идея за „гражданското общество“, ще е коректив и „диктатор“ за промените на икономическия живот.
Три са основните посоки на постнеолибералната Промяна
Първо, Промяната ще е свързана с прехвърлянето на властта от големите пари и богатства (финансиализацията) към общите интереси и ценности. Факт е, че концентрацията на икономическа власт е станала прекомерна и само в интерес на единици, а не на обществата. Този факт се илюстрира прекрасно от чудовищното неравенството в доходите и богатствата и от неговото разрушително въздействие върху политиката чрез плутокрацията. Ще очакваме все по-високи данъци върху богатствата и доходите, които да превърнат обществата в „по-плоски“. Сбогом на неолибералните „плоски“ и ниски данъци!
Второ, Промяната ще доведе до възстановяването на икономическите интереси на хората и регионите, които неолиберализмът опустоши. С други думи, „свободното движение на хора, стоки и капитали“ остава като зловещо ехо от миналото. На негово място се завръща (не „идва за пръв път“) интересът за опазване и създаване на все по-добри работни места и пълна трудова заетост. Работните места не са просто средство за осигуряване на „някакви“ доходи, но са и източник на идентичност и социално признание. Добрите работни места са това, което е основата на социалното сближаване и устойчивата демокрация. Никой „народ“ вече не иска да вижда на своята територия „Малката кибритопродавачка“ или „Клетниците“, нали?!
Трето, Промяната означава че не „свободните пазари“, а държавата ще има най-активна роля в планирането на икономическа трансформация. Неолибералите лъжеха че „отворените пазари“ са в състояние да „произвеждат“ икономическа устойчивост, добри работни места, национална сигурност, напредничави иновации, медицински сестри и лекари, учители и професори. Правителството ще трябва да подтиква, „да извива ръце“ (по думите на Дани Родик), да планира и да субсидира. И не финансовата система, а индустрията се премества в центъра на обществените и държавните интереси.
Това е един не чисто продържавен кейнсиански (Джон М. Кейнс), а по-системен леонтиевски свят (нобелистът Василий Леонтиев). Не трябва да се подценява обстоятелството че при икономика, функционираща на база печалба (капитализъм), вътрешният и външният капитал се интересуват на първо място от нарастването на приходите си, а не от решаването на задълбочаващите се проблеми. Но държавата може да въведе антикапиталистически бариери, включително тарифни и многобройни нетарифни!
Ако някой не вижда, че наченките на Промяната са вече налице
и че „постнеолибералният консенсус“ се е задействал на практика, значи не разбира какви да мераците на Тръмп в САЩ (MAGA), икономическата политика на Китай, промените в много други страни като Сингапур или Южна Корея, които са и „демократични“, и „недемократични“. Бързам да подчертая, че въпреки характеризирането на новия свят като „многополюсен“, засега той изглежда, че се формира като двуполюсен. На два „центъра“, оградени със сателити: Китай и САЩ.
На практика и Китай, и САЩ, нямат равни като влияние и икономически потенциал в света! Нито ЕС (икономическа сила № 3), нито Индия (демографски потенциал № 1), нито Русия (военен потенциал № 1, или № 2, или № 3), нито някоя друга страна може да пожелае да стане алтернатива на двата гиганта! И двете Велики сили са, обективно погледнато, силно и високо централизирани (Си и Тръмп), което ни подготвя за двуполюсен нелиберален свят.
Но какво място в бъдещето се отрежда – при такава двуполюсна ситуация – за нашия Европейски съюз?
Европейският съюз ще променя съществено политическия си курс
Първо, спор няма, по отношение на мигрантската политика. Терористичните актове, които се случваха през последните десетилетия в ЕС и които са преди всичко от фанатизирани мигранти, гостоприемно приети в съюза, са само върхът на айсберга. Че те са системна заплаха е несъмнено, достатъчно е да се погледнат коледните базари, оградени с бетонни препятствия (които не спират нападенията с ножове или насилията над жени). На ЕС се налага да приложи много по-строг „филтър“ за допуск и ограничаване на безкрайните блага във времето за своето „гостоприемство“, както и условия за ускорено експедиране на нежеланите и незаконните мигранти.
Второ, то е с незабавен приоритет – прекратяване на войната в Украйна и постигането на справедлив мир, отчитащ и стратегическите интереси на Русия. Някои от съюзните ястребчета ще трябва да поорежат крилцата си, а и да понамалят тонуса на фантазиите си, включително ще наблюдаваме персонални замени в ЕК. След Макрон и на Фон дер Лайен ще се наложи да се приближи към масата на преговорите. 2026 г. ще трябва да бъде отново мирна година за Европа, а външноикономическата политика на ЕС и на НАТО – по-честна и по-отговорна! Нещо повече, САЩ „налагат“ автономия на ЕС в НАТО, перифразирайки Шекспир.
Трето, Европейският съюз ще трябва да застане по-авторитетно в света и да се еманципира и диверсифицира икономически от САЩ. ЕС изглеждаше подчинен, да не кажа „изнасилен“, на срещите Тръмп – Фон дер Лайен. Европейското „достойнство“ не е монета за размяна.
България ще плава със счупен компас в „Клуба на богатите“
Няма какво да се лъжем, българските политици винаги следват „ветровете на промените“, известни са като най-последователните „йес мени“ в съюза, до (естествена) смърт верни на неолибералните и евроатлантическите ценности, първи борци против покойните БКП, ДС, паметници и народна памет. За пример и похвала!
Ужасът на кабинетния български политик идва от факта, че през 2026 г. все още не осъзнава кой ще е българският Бог – Урсула фон дер Лайен, Доналд Тръмп, Виктор Орбан, Владимир Путин, Си Дзинпин или някой друг (но не и „народът“ на РБ)? „Ветровете на промените“ са толкова динамични и разнопосочни, че са потрошили калпавия български политически ветропоказател. В публичния диспут вече не доминират алтернативите „ляво – център – дясно“ (особено сред самоубийственото съучастие на БСП-ОЛ като концесионер в дясната „сглобка“), а на „фенове“ (като футболните агитки) – „тръмписти – фондерлайенци (евродесни) – русофили – китаисти – нови начала – стари муцуни – неопределени“. Няма компас в цялата тази бъркотия, на кой да се заложи най-печелившо?! А да водиш кораба без компас в опасно красивия нов свят, е хазарт.
Изглежда по всичко, че старите ориентири и старите омръзнали наведени души в стилно облечените български политици, макар все още живи и здрави, са интересни и полезни само за историците. Над 80% от българския народ (Джен Зи са много малка част от този народ) са склонни към качествена политическа промяна! И „първенците“ от най-богатите 10% също са склонни към фиктивна „промяна“, стига да не пресъхва пълноводният поток от еврофондове и от държавния бюджет, които ги захранват от щедро по-щедро, от което все нещо остава и за чекмеджетата. Оставям настрана другите 10%, които нямат мнение – в демократичния свят всеки е свободен на бъде невеж или глупак.
Нови избори за Народно събрание със сигурно ще има. Въпросът е дали онези 80% от народа ще направят истинския избор, за да стане Промяната реалност.
*Боян Любомиров Дуранкев е български икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. През 1980 година завършва специалност социално-икономическо планиране в Университета за национално и световно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а през 2010 г. – професор. Изпълнява длъжността главен секретар в УНСС.
Боян Дуранкев е автор на повече от 70 статии, студии и книги. Преподавател по маркетинг и маркетингови комуникации в Университета за национално и световно стопанство и Висшето училище по застраховане и финанси.
**Дистопия (или антиутопия) е жанр, описващ кошмарно, нежелано общество в бъдещето, често като критика на утопични идеи, доведени до крайност, с тоталитарни режими, свръхтехнологии или екологични катастрофи.