Преди повече от 60 години Съединените щати провеждат един от най-странните космически експерименти в историята. В опит да създаде надеждна военна комуникационна система страната изстрелва в орбита около Земята стотици милиони фини медни игли. Целта е да се образува изкуствен въздушен слой, способен да отразява радиосигнали, се казва в доклад на НАСА.
По време на Студената война американското правителство търси сигурен метод за връзка на далечни разстояния, който да не зависи от подводните кабели или от естествената йоносфера, чиято работа би могла да бъде нарушена при евентуални ядрени взривове.
За решаването на този проблем Военновъздушните сили на САЩ, съвместно с Масачузетския технологичен институт (MIT), стартират проекта „Уест Форд“ (Project West Ford). Мисията изпраща в орбита стотици милиони микроскопични медни диполи. Концепцията предвижда изграждането на изкуствена йоносфера с помощта на фини медни диполни игли. След разпръсването им в космоса, те трябва да образуват облак, който да „отразява“ радиосигналите на огромни разстояния.
Първият опит за изстрелване през 1961 г. завършва с неуспех. През май 1963 г. обаче инженерите успешно разгръщат в орбита между 120 и 215 милиона медни игли с помощта на специален диспенсър, съдържащ гел на нафталинова основа. Изследователите успешно доказват, че системата работи, като препредават глас, текст и данни между станцията „Милстоун Хил“ в Масачузетс и базата „Камп Паркс“ в Калифорния.
Според д-р Доналд Маклелан от лабораторията „Линкълн“ към MIT обаче, полученият сигнал е претърпял сериозни изкривявания във честотата и времето поради разликите в орбиталната скорост и позицията на отделните медни игли.
Астрономите предупреждават, че изкуственият облак може да пречи на наблюденията на космоса, докато операторите на спътници изразяват опасения от риск от сблъсък на космически кораби с реещите се игли.
Първоначалният план е разчитал слънчевата радиация бързо да изтласка медните игли от орбита и те да изгорят в атмосферата на Земята. Въпреки че по-голямата част от тях наистина навлизат обратно и се разпадат, значителен брой от тях се слепват в по-големи снопове и клъстери. Поради по-голямата си маса тези струпвания остават в орбита много по-дълго от единичните игли. По данни на НАСА, дори десетилетия по-късно, десетки от тези снопове все още обикалят около Земята, като някои се намират на височина от над 2000 километра.
С появата на напълно функционалните комуникационни спътници нуждата от изкуствена йоносфера отпада. Останките от проекта „Уест Форд“ обаче остават в Космоса като вечен напомнящ знак за ранните дни на космическата ера.