Разказ на един инвеститор, който затваря инвестицията си покрай Пловдив. Италианец. Споделя с мой познат защо си тръгва. Казва, че идва от страна, която е родината на мафията и всеки италианец с що-годе успял бизнес е свикнал да „дава“ за смазване на административни и регулаторни механизми. Но при нас, казва италианецът, си знаем, че иде реч максимум за 10-11 процента и дори не се замисляме – плащаме ги. И това не е от днес, а от десетки години – непроменено. Но това, с което се сблъсках тук, в България, надмина дори и най-песимистичните очаквания. Разбирате ли, продължил обръгналият на всичко инвеститор, – тук ми искат над една трета от моите пари и пак не получавам нищо срещу тях!?
Как да правя бизнес при това положение? Всеки си иска – от най-дребния чиновник в общината, който макар че има срок да издаде даден документ за два дни и няма никакъв проблем да го стори, изведнъж изпада в недостиг на капацитет, в претовареност, ако трябва ще излезе в отпуск, само и само за да получи „своето“. А като се стигне до „по-високото“ равнище, там нещата са просто катастрофични. Приказки, приказки и …. нищо.
Това не е някакъв преразказ на българомразец, а на инвеститор от улицата, свикнал на всякакъв „бой“, административно малтретиране, справял се е с всякакви „околни среди“, свикнал е на всякакви режими – от авторитарни до военни. Дошъл тук с парите си за да прави бизнес, да печели сам, но и да дава работа и доходи на своите хора, да гради „новата България“. Както на времето много негови предшественици са идвали в току що освободена България за да бъдат част от новото начало.
Нарочно не давам името му, защото е важна симптоматиката, системния проблем, а не толкова конкретния случай. Пък и той си е тръгнал, няма как да го върнете.
Помислете, ако някой вземе една трета от парите, всеки или почти всеки бизнес ще се срине. Освен ако не сте в „бизнеса“ с наркотици, трафик на жени, хазарт, контрабанда, изобщо в черния сектор.
Ако сте в нормалния бизнес, този в който не можеш просто да увеличиш с една трета цената на стоката или услугата, която продаваш и да прехвърлиш „специфичните“ разходи на средата върху крайния клиент, нямаш никакъв шанс. Каквито и да са печалбите, скоро започваш да изяждаш капитала си и до година – две, фалираш. Получава се затворен кръг от самоескалиращо затягане на примката – за да оцелееш вдигаш цени, съкращаваш разходи – но това се отразява върху клиентите, върху качеството и с времето намаляваш продажбите, съответно приходите.
Разходите „по околната среда“, обаче, си остават неизменни, фиксирани към вездесъщата корупция и административна тежест. Накрая идва момента, в който все по-малко хора ти купуват стоката, приходите не стигат и …. вдигаш бялото знаме. Идват синдиците. Но тъй като у нас и фигурата на несъстоятелността не е уредена „по-европейски“, пак зависиш от „извънредни“ люде, които ти причиняват извънредни разходи. Накрая се оказваш и с по-малко постъпления от продажби на активи заради игрите на синдиците.
Напускаш България „по къси гащи“. За чуждестранния инвеститор няма да се застъпят работодателските организации, нито пък ще плащат някого с 20 хиляди души протестиращи, който така или иначе не мога да спретнат.
Донякъде може да се разчита на двустранни търговски камери, които най-често са в състояние да ангажират посолствата, но и те трудно пробиват през катеначото на решени политици са воюват за „свещеното, суверенно право“ на „своето“.
Успехът на Пловдив като най-динамично привличащия чуждестранни инвестиции град в България може скоро да повехне, особено ако добавим и нерешимия проблем с липсата на квалифицирана и неквалифицирана работна ръка.
Така и не приехме, че като страна членка на ЕС и НАТО трябва да третираме равноправно местните и другите инвеститори от ЕС. Респект към чуждестранните инвестиции имаше в първите години след Виденовия крах и преди встъпването ни в ЕС. За дискредитирането на чуждестранните инвеститори измислиха термина „бандитска приватизация“, но в огромното болшинство случаи „бандитите“ имаха български имена и адреси – от партийната и ДС номенклатура.
В последните десет години на управление на Бойко Борисов реализираме модела „Г-13“ – същият бандитски тип олигархичен капитализъм, който няма нужда от конкуренцията на чуждестранните инвестиции или на някой друг. Систематично и упорито конкурентите на българските олигарси са изтласквани от равноправен достъп до обществени поръчки, придобиване на банки, на стратегически предприятия. За това и качеството на компаниите, които се интересуват от инвестиции у нас рязко спадна.
За Виваком, например, което е стратегическо във всеки смисъл предприятие, с намеса „от горе“ бяха отказани от участие няколко големи американски и европейски инвестиционни фонда, които даваха повече пари и най-вече бяха готови за състезание по правилата.
Паралелно със заслона на политическите олигарси, развихме ксенофобски настроения и по отношение на присъствието на чужди търговски вериги, които също започнаха да опаковат куфарите си. Избуя най-примитивен икономически шовинизъм – от внушенията за второкачествените стоки, които ни продават „западняците“ до напън за 50 процента местни стоки в супер и хипер маркетите. Без изобщо някой от „бизнес патриотите“ да се замисли, че скачаме над ръста си и със сигурност накърняваме интересите и правото на избор на потребителите. Едва завоалирана схема за подмяна на истинската тема за изоставащата конкурентноспособност на местното производство, включително и поради повишени разходи на корупционна среда, поради скрито и увеличаващо се пряко и непряко данъчно облагане, административни тежести или повишени политически рискове.
За огромно съжаление у нас продължава линията на повърхностно пропагандистко третиране на темата за ниските данъчни ставки като панацея и свръхмотив за инвестиции, като синоним на върховна управленска мъдрост.
Размерът на номиналната данъчна ставка върху печалбата, например, с който поредица правителства, заедно с настоящето, толкова се гордеят, далеч не е единственият, а в много случаи не е определящия фактор при избора на място за позициониране на бизнес. В редица случаи схемите за данъчно оптимизиране, включително за признаване като законни на разнообразни фирмени разходи, свързани с промоцията на бизнес, с пътувания, рисково финансиране, обслужване на гости, реклами, развойни дейности, маркетинг, благотворителност и прочие, до голяма степен неутрализират привилегията на по-ниската номинална данъчна ставка, в която почти нищо не се признава за легитимен разход. Напълно е възможно при номинална данъчна ставка от 20 процента в нормална европейска страна с разгърната схема за признаване на разходи, да плащате по-малко данъци, отколкото при 10 процента номинална ставка, колко е у нас.
При вземането на решение за инвестиране и преместване на бизнес в България бордовете на директорите често оценяват с много по-висок приоритет от данъчните ставки общия бизнес климат, политическия риск, скритите разходи (корупция, административни бариери, върховенство на закона), образователната база, наличието и разходите за труд , размер на пазара, глобална взаимосвързаност, качество на меката и твърда инфраструктура. Сценариите за управление на риска се котират високо, много над номиналните данъчни ставки. Достатъчно е да се съчетаят с общата оценка на риска, схемите за управлението му. Да не говорим за изключително високите политически рискове, свързани с гранд корупцията, с нефункционираща и неефективна съдебна система, които на практика правят невъзможно управлението. Вземете и оценката на за достъп до бързо и ефективно правораздаване, за решаване на търговски и административни спорове – у нас това струва много, понякога всичко на фирмите.
Липсата на адекватни политики, насочени към основните проблеми в бизнес климата като недостатъчната квалифицирана и нискоквалифицирана работна ръка, неефективното прилагане на антитръстовата регулация и спорни съдебни практики, които не позволяват равни условия на конкуренция, напълно неутрализиращи предимствата на по-евтиния труд, формират доста неприятна картина, пред която са изправени чуждестранните инвеститори и чуждестранните компании.
Последната класация на Световна банка „Как да правим бизнес 2019“ (Doing Business 2019) нарежда България на 59-о място, доста след Грузия (6-та), Румъния, Сърбия, Хърватия, Македония (10-ти), Балтийските държави, Азербайджан, Казахстан, Руанда, Русия, Турция , Чешката република, Словакия, Словения, Молдова, Черна гора, Унгария. Само кризата в Гърция поставя страната след нас. По-голямата част от това безредие се дължи на по-ниските оценки за затруднения при стартирането на бизнес (99), за достъпа до електроенергия (147), плащане на данъци (92), което рязко противоречи с наратива на правителството за привлекателния бизнес климат.
Въпреки че тези класации са за общо предназначение, те имат своето важно значение в много правителствени офиси и центрове на инвестиционната общност по света.
Връщайки се на разказа на италианският бизнесмен, който е затворил „дюкяна“ край Пловдив, е по-важно да поставим ударението не върху текущия разрез на проблема, а най-вече върху липсата на по-благоприятна перспектива.
На практика днес е невъзможно да привлечеш качествен стратегически инвеститор в банковата сфера. Ето гръцките банки, една подир друг си тръгват, но на тяхно място идват български банки, често и с български собственици. Христоматийният случай е инвеститора в Общинска банка, която вече не привлича общински пари.
По-ниската капиталова база на българските банки означават и по-ниски възможности за кредитиране на по-големи и по-рискови проекти, на операции на български компании зад граница, сред които са и стартъп и иновационните дружества.
Единствената причина, поради която ОББ не попадна в ръцете на български собственик беше нейния размер.
На практика всички значими обществени поръчки или инвестиционни проекти с публично финансиране – частично или напълно, попадат в български фирми, част от държавно-олигархичната мрежа.
Дори в проекти с чисто европейско финансиране, на практика е невъзможно, чуждестранна фирма да спечели самостоятелно, без своевременно към нея да не бъде прикрепена „по целесъобразност“ българска фирма. Понякога трябват две български фирми – едната за да свърши работа, а другата да осигури договарянето с властта.
Една от основните причини за рязкото намаляване на публичните разходи са различни случаи на съзнателно забавяне на проекти, в търсенето на начин за предварително разпределение на привилегиите и ползи при схеми за тяхното ръчно управление и контрол. Делът на корупционните разходи в проектните бюджети е толкова висок, че подизпълнителите, които накрая трябва да свършат работата, вече не са в състояние да го сторят в рамките на оставащите средства, без да консумират недопустим финансов и репутационен риск. Крайният изпълнител в тази корупционна верига е най-важното звено, защото без него цялата поредица от посредници, не може да реализира замислените ползи за себе си. Именно защото той няма интерес да поеме целия товар върху себе си за тези корупционните схеми, все по-често се отказва изобщо от участие в подобни нагласени търгове. Така се затваря порочния кръг – няма „роб на галерите“ – краен изпълнител, няма схема, няма публични инвестиции.
А олигархичния модел на властта предпочита по-скоро да няма обществена поръчка, отколкото тя да се състои и „парите“ да отидат в някой извън „групата“. Това довежда до срив в програмите за инвестиции с публични средства, до появата на изкуствени бюджетни излишъци.
Правителствените служители често цитират относително високия ръст на БВП като доказателство за успешни политики, но те не могат да привържат тези резултати към конкретни политики. Повечето положителните тенденции в икономиката се дължат на благоприятна международна пазарна конюнктура. Качеството на растежа на икономиката е далеч от това, което една страна „на дъното“ в ЕС като България се нуждае, още повече, че растежът е и неустойчив в рамките на определен по-дълъг период от време. Напротив, България не наваксва изоставането си, като разликата от други държави-членки на ЕС, които обикновено се използват като бенчмарк – Румъния, Полша и Турция се е увеличила значително, фиксирайки статута на последен в ЕС. В сравнение с 2007 г., когато страната се присъедини към ЕС, БВП на глава от население, измерен през паритета на покупателна способност – ППС, в тези страни се нараства стремително – докато България е успяла да намали разликата до 100% среден показател за ЕС от 40% до 49%, т.е. увеличение с 9%, Румъния се е преместила от 44 на 63% (+ 19%), Полша от 53% до 70% (+17% %) и Турция от 47 до 65% (+ 18%). Ако настоящите тенденции продължат, България може да остане на дъното дори след приемане на нови членове в ЕС, предвид по-високите темпове на растеж и динамиката на потоците от ПЧИ до някои от кандидат-членките.
Преходният модел на България е достигнал до границата на своето отрицание – за да може икономиката да расте в режим на наваксване, тя трябва да излезе от плена на държавно-олигархичната и корупционна матрица, освобождавайки свободния поток на капитали от чуждестранни и местни пазари , особено тези, свързани с внос и износ на високотехнологични продукти, което да позволи на българските компании да се конкурират на национално, регионално и европейско равнище.
Най-добрият и най-евтин достъп до глобалното училище за конкуренция за местния бизнес идва през борбата за пазарен дял и клиенти на българския пазар. Ако местният бизнес не успее на домашен терен, той няма да може да се състезава в международен мащаб. Ето защо олигарсите рядко успяват да пресекат границата с продукти и услуги, тъй като пленената държава не е в състояние да ги следва в чужбина с привилегии и субсидии.
Така ниските нива и качество на ПЧИ водят до по-ниски нива и растеж на БВП и благосъстоянието – ефектът е средно между 0,5 и 1,5% по-нисък ръст на БВП. Малко наблюдатели и анализатори биха поставили под въпрос причинно-следствената връзка между дефицитите на политика/политическия риск и низходящата траектория на растеж. Достатъчно е да прочетете най-новия информационен бюлетин за инвеститори на IHS Markit, който до голяма степен очертава мнението на западните правителства, финансовите и стратегическите инвеститори за прогнозата за българския капиталов пазар. IHS Markit предупреждава за високия политически риск в страната, който ще характеризира 2019 г. и след годините след това. Бизнесът, според анализаторите, трябва да бъде готов да се посрещне „извънредно“ внимание от прокурори и разследващи органи.
С други думи, водещ орган в международната инвестиционна общност предупреждава за вероятността от повтаряне на историята с КТБ – срещу компании, произволна и груба намеса на властта.
Като човек, посветил съществена част от живота си, на интеграцията на България в ЕС и НАТО, на възстановяване на доброто име и имидж в международните бизнес и политически среди, се чувствам задължен да предупредя – без достатъчно балансирани вътрешни и външни инвестиции, България никога няма да може да постигне адекватни нива на собствена конвергенция с европейски и световни стандарти за просперитет, сигурност и високо технологична база.
Необходима ни е незабавна и драстична промяна, още днес, ако не искаме да осъдим следващите поколения на симптома на изоставащия, на последния, който олицетворява управлението през последните десет години.
България и българите заслужават по-добра съдба.
Председател на АЧИ
1997-2000