Масовите протести в страната са тема номер едно в България. Независимо какво се излъчва по телевизиите, какво се пише по сайтовете и вестниците, какво се говори в радиата и дали те отразяват коректно и обективно ситуацията, на която сме свидетели. Без значение е и какви чувства създават у хората – за безпътие или надежда за промяна.
Много се питат – дали протестите ще доведат до промени
Сами по себе си протестите са промяна. Те са гражданският глас, който трябва да бъде чут.
Протестите на майките на деца с увреждания принудиха премиера Бойко Борисов да вземе оставката на вицепремиера и негов коалиционен партньор Валери Симеонов. В очакване бурята да отмине, но уви! Козметични правителствени интервенции и слизане със стотинки надолу от цената на горивата са недостатъчни и незадоволителни като управленски решения, защото хората са на улицата, за да сменят системата, да покажат, че този модел е изначално сгрешен, че заслужават достоен и по-добър живот в собствената си страна, който властимащите не могат да им осигурят.
Протестите са стихийни. Те не се дирижират от политически фракции на принципа „стани да седна“, които в един момент да кажат „СТОП“ – и да се договорят по между си за доразграбването на държавата и българския народ. За това говори и нежеланието на бунтовниците – политически лица да застават до тях, като изсмукват от гражданската енергия за користни цели.
Това не е протест само на бедните, а на недоволните от социалната несправедливост
Лакеи на статуквото и известни със сервилната си журналистика и коментари зависими лица се опиват да внушат, че това е „протест на татуираните мутри с джипове“. Те питат, откъде бедните протестиращи имат пари да напълнят резервоарите си, за да обикалят с часове…
Да, протестиращите все още имат пари за скъпи винетки, гражданска отговорност и гориво, за да изразят недоволството си по разбитите улици и магистрали, чрез които са отклонени милиарди левове към джобовете на олигархични кръгове от фирми и властимащи кожодери. Но протестиращите не искат повече да плащат несправедливо и изкуствено завишените цени на горива, ГО и винетки, на фона на мизерните за страната пенсии и заплати. Не искат да плащат по-високи данъци и такси за второто си жилище, за лекарства, храни и дрехи. Не искат повече да бъдат ограбвани! И затова от десетки български градове се чува „Оставка!“, „Мафия“, „Промяна!“. Думи, чиито ехо кънти из цялата държава и клати фотьойлите в министерския съвет.
Повече от ясно е, че предсрочни парламентарни избори ще има. Политическата зима започна с криза във властта. Управляващата коалиционна конфигурация е неприемлива, компрометирана и изчерпана. Тя е изгубила доверието на хората и няма начин и причини, за да го спечели отново.
България се нуждае от перманентни протести. И не само да се блокират пътни артерии, а като цяло публичната власт трябва да си даде пауза и временно дейността й да бъде преустановена, докато бъде намерена правилната управленческа формула. Това е така, не само защото към момента управляващите не могат да се похвалят с нито едно взето политическо решение и приет закон, които да са в интерес на гражданите. Видно е, че обществените отношения се урегулират с лобистки поправки, обслужващи определени юридически лица, олигарси и мафиотизираната политическа каста, като паралелно с това се повишава и данъчното бреме за народа. Тази корумпирана политическа и икономическа среда е довела до отлив на инвестициите, влошено качество на живот, демографска катастрофа, обидно ниско заплащане на труда, незачитане върховенството на закона и нарастващ социален дисбаланс.
Защо е толкова трудно да се обединим
И за пореден път се превръщаме в заложници на „неразбраната си цивилизация“. Или по-точно – да не знаем какво искаме; като го поискаме, дали ни трябва; като го имаме – да се питаме защо сме го искали. Горе-долу така изглеждат отстрани предизвиканият хаос и политическата криза на „центробежните сили“, както обичат да се изразяват анализатори и пиар-гурута.
В продължение на месеци, години, се търси и очаква някаква промяна, някаква сила, която да доближи България до европейските държави. Самообвиняваме се, че в страната ни отсъства гражданско общество, а хората са се превърнали в трапезни балалайки, повярвали си, че през клавиатурата на компютъра ще постигнат общонационален прогрес. И ето – националните протести вече са факт. Предизвикани са от действията на самозабравилата се политическа върхушка, за която народът е принизен до дойна крава. И отново се намират недоволни – протестите били стихийни, нямали лидери, били купени, нямало да доведат до желаните промени и повишаване на жизнения стандарт.
Необходими са реформи
Системата трябва да бъде променена. Изборите, независимо дали са предсрочни или редовни, няма да доведат до нищо ново, ако бъдат проведени по познатия престъпен механизъм. Те отново ще възпроизведат и затвърдят статуквото.
Затова е необходимо въвеждането на електронно гласуване. А от него всички политически сили бягат като попарени в продължение на години. Сигурно има защо. Може би то ще е първата крачка към промяната.