Интервюто на Tom Schweizer в предаването „Швейцария“ с участието на Джон Миършаймър за преговорите между Тръмп и Иран всъщност разкри нещо много по-голямо — Америка започва да осъзнава ограниченията на собствената си мощ в Близкия изток. Израелският натиск, страхът от икономически шок и невъзможността Вашингтон да управлява еднолично региона превръщат всяка сделка с Техеран в симптом на историческа промяна.
Когато Джон Миършаймър говори за преговорите между Доналд Тръмп и Иран, най-важното не е какво точно съдържа евентуалната сделка. Най-важното е друго. Самият факт, че Вашингтон вече е принуден да говори с Техеран по начин, който изглежда като отстъпление, показва колко дълбоко се е променил балансът в Близкия изток.
Преди десет години подобен разговор би изглеждал немислим. Америка диктуваше условията, Израел определяше червените линии, а Иран беше представян като държава, която рано или късно ще бъде пречупена чрез санкции, саботажи, вътрешна дестабилизация или директна военна заплаха. Нищо от това не се случи. Това е скритата тема в интервюто на Миършаймър. Не ядрената програма сама по себе си. Не дори Тръмп. А стратегическият факт, че САЩ започват да приемат ограниченията на собствената си мощ.
Тук трябва да се разбере нещо важно
Иран не победи Америка във военен смисъл. Няма ирански танкове в региона, няма превзети американски бази, няма капитулация. Но Вашингтон постепенно осъзна, че цената на истинска война с Иран може да бъде чудовищна. Това е държава с почти 90 милиона души, с огромна територия, с планински релеф, с изградени десетилетия наред асиметрични военни структури, с влияние в Ирак, Ливан, Сирия, Йемен и Персийския залив.
Американските генерали отлично разбират какво означава това. Те не забравиха Ирак. Не забравиха Афганистан. Не забравиха как изглеждаше американската армия след двадесет години „война срещу терора“ — изморена, скъпа и стратегически объркана.
И затова реакцията в Израел е толкова нервна. Защото в Тел Авив отдавна разчитат на една фундаментална американска константа — че САЩ в крайна сметка ще направят това, което Израел смята за необходимо. Когато Тръмп започна да намеква, че може да има сделка, при която Иран няма да бъде унижен и напълно обезоръжен, това прозвуча почти като ерес.
Миършаймър много внимателно подсказва нещо, което американският политически елит рядко признава открито: израелското лоби и американският държавен интерес все по-често започват да се разминават. И това е опасен разлом. Защото Израел гледа на Иран като на екзистенциална заплаха, докато значителна част от американските стратези вече виждат в Близкия изток блато, което изсмуква ресурси от истинския голям конфликт — Китай.
Тук е и личният проблем на Тръмп
Той иска да изглежда като силен лидер, като човек, който налага сделки и приключва конфликти. Но реалността го притиска. Ако тръгне към голяма война с Иран, рискува икономически шок, петролна криза и ново военно затъване. Ако направи компромис, ще бъде обвинен, че е капитулирал пред Техеран.
Най-чувствителното в интервюто на Миършаймър не е дори темата за Иран. Това е темата за Израел. Той не я развива театрално, не повишава тон, не използва гръмки формули. Но между отделните му изречения стои едно много опасно за американската политика внушение — че Израел започва да се превръща от съюзник в стратегически проблем за самите Съединени щати.
В Израел все още доминира логиката,
че всяко отстъпление пред Иран е смъртна опасност. И тук започва големият сблъсък с част от американския елит, който вече вижда ситуацията по друг начин. За американските глобални стратези Иран е проблем, но не главният проблем. Главният проблем е Китай. После идва въпросът за вътрешната американска криза, дълга, деиндустриализацията, разпадащата се инфраструктура, политическата омраза вътре в самите Съединени щати. На този фон нова голяма война в Близкия изток изглежда все по-безумна.
Самият Израел усеща, че времето започва да работи срещу него. Не защото Иран непременно ще го унищожи военно, а защото регионът постепенно престава да се подчинява на стария американски ред. Саудитска Арабия започна разговори с Техеран. Китай посредничи между регионални играчи. Русия остана фактор. Турция води собствена игра. Дори арабските монархии вече не изглеждат готови автоматично да участват в американски авантюри.
Това е огромната промяна
Във Вашингтон често говорят за Иран така, сякаш става дума само за ядрена програма. Само че истинският кошмар не е центрофугата. Истинският кошмар е Ормузкият проток. Там започва паниката. Там американските генерали, петролните корпорации и финансовите пазари внезапно започват да мислят по един и същи начин. Защото Иран може да не е способен да унищожи Америка. Но е способен да подпали световната икономика.
Това е особено опасно за самите Съединени щати, защото Америка вече не прилича на стабилната индустриална машина от края на XX век. Страната е затънала в дългове, зависима е от финансови балони, а социалното напрежение вътре расте. Един сериозен енергиен шок може да удари не само Европа или Азия. Може да удари самата американска политическа система.
Тръмп отлично разбира това. Той мисли като човек, обсебен от цените, пазарите и вътрешното настроение на обществото. Именно затова около него винаги има странна смесица между агресивна реторика и внезапно отстъпление. Една сутрин заплашва, вечерта вече говори за „прекрасна сделка“. Не защото е непредсказуем артист, както често го представят. А защото се опитва едновременно да изглежда силен и да избегне катастрофа.
Защото регионът вече не е еднополюсен
Там действат руски интереси, китайски интереси, турски амбиции, саудитски сметки, израелски страхове, шиитски мрежи, милиции, частни армии, енергийни маршрути, религиозни напрежения и огромни финансови потоци. Това е геополитическа мина, върху която светът стои от години. Разликата е, че преди Америка вярваше, че държи детонатора.
И точно затова преговорите с Иран изглеждат толкова нервни. Не защото Техеран внезапно е станал по-добронамерен. А защото Вашингтон започва да се страхува от цената на собствената си сила.
Вашингтон още разполага с армии, бази, флот, санкции и огромно влияние. Но все по-често изглежда неспособен да превърне тази мощ в стабилен политически резултат. Ирак трябваше да стане модел за нов Близък изток — превърна се в предупреждение. Афганистан трябваше да бъде доказателство за американска устойчивост — превърна се в символ на изтощение. Срещу Иран американската система вече дори не е сигурна как изглежда победата.
Това е ключовият момент
Защото когато една свръхсила започне да преговаря не от увереност, а от страх от последствията, цялата международна система започва да се пренарежда. Съюзниците стават нервни. Противниците стават по-смели. Регионалните играчи започват да водят собствена политика. Именно това се случва днес в Близкия изток.
Тръмп усеща процеса, но не може да го спре. От една страна стои американската умора от войните. От друга — израелският натиск, военните ястреби, финансовите интереси и огромната инерция на американската глобална система. Затова и поведението му изглежда толкова колебливо — сутрин говори за мир, следобед заплашва, вечерта отново намеква за сделка. Това не е просто стилът на Тръмп. Това е поведението на система, която вече не контролира напълно собствената си стратегия.
Иран отлично разбира това. Русия също. Китай още повече
Затова преговорите, за които говори Миършаймър, имат значение далеч отвъд ядрената тема. Те показват, че светът влиза в период, в който Съединените щати все по-често ще бъдат принуждавани да се договарят там, където преди просто са диктували условията. А подобни преходи почти никога не минават мирно. Особено когато става дума за регион, през който минават петролът, религиите, старите имперски травми и нервите на световната икономика.
Джон Джоузеф Миършаймър е американски политолог, професор в Чикагския университет, специалист по международни отношения, автор на теорията за офанзивния реализъм и изследвания върху влиянието на израелското лоби в Съединените щати върху външната политика на страната.
По Поглед.инфо.