В Европа вече не спорят дали ще има преговори с Русия. Спорят кой ще седне срещу Путин и кой ще контролира процеса. Междувременно украинските дронове, балтийската криза и паниката около Зеленски показват нещо по-опасно — Киев започва да излиза извън контрола на собствените си покровители.
Самата тема за посредник между Русия и Европа допреди година звучеше почти абсурдно. Брюксел говореше за „стратегическо поражение“ на Москва, за „демократична трансформация“ на Русия, за „деимпериализация“. Днес разговорът е друг. Сега вече се обсъжда кой може да води преговори с Кремъл, без да бъде обвинен във вътрешно предателство. Това е огромно политическо отстъпление, макар никой в ЕС да не иска да го признае публично.
Показателна е реакцията на Кая Калас. Тя не отрича самата идея за преговори. Отрича конкретен човек — Герхард Шрьодер. Това е важна разлика. Ако европейският елит беше убеден, че конфликтът може да бъде решен чрез военен натиск и изтощаване на Русия, темата за посредник изобщо нямаше да се появи. Вместо това започва нервна борба кой да има достъп до Кремъл. Защото този, който говори с Москва, автоматично придобива политическа тежест вътре в Европа.
След Брекзит, след енергийната криза, след саботажа на „Северен поток“,
Европа практически изгуби автономна архитектура за сигурност. Париж няма контрол над източния фланг. Берлин загуби икономическата си доминация след скока на енергийните цени. Полша се опитва да играе ролята на нов регионален център, но икономическите ѝ показатели не позволяват подобен мащаб.
Балтийските държави диктуват антируския дневен ред, но не могат да носят стратегическа отговорност за последствията. Получава се странна конструкция — военно зависим континент, който няма собствена военна индустрия в достатъчен обем, няма евтин енергиен ресурс и няма солидареун политически център, а се стреми да има водеща роля. На този фон въпросът „кой ще преговаря с Путин“ придобива почти вътрешноевропейско значение. Това вече не е само тема за Русия. Това е тема за бъдещия център на властта в самия ЕС.
Шрьодер е неудобен точно затова. Не защото е „проруски“. Този термин е прекалено опростен. Проблемът е, че той принадлежи към старата германска школа — онази, която гледаше на Русия като на суровинен, индустриален и логистичен партньор, а не като на цивилизационен враг. След 2022 г. тази школа беше почти ликвидирана административно. Германски корпорации бяха принудени да напуснат руския пазар. Политиците, свързани с Ostpolitik, бяха маргинализирани. Дори вътре в SPD започна вътрешна чистка. И въпреки това името на Шрьодер отново изплува.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако Европа действително вярваше, че Русия е стратегически изолирана и икономически обречена, никой нямаше да връща подобни фигури в публичния разговор. Нямаше да има и постоянни публикации в германската преса за „умората от войната“, за цените на газа, за деиндустриализацията на Рурската област и за изнасянето на химическо производство към САЩ.
Числата са неприятни за Берлин. BASF съкращава мощности в Германия. Металургията работи с по-нисък капацитет. Производството на амоняк стана по-скъпо заради LNG модела. Американският втечнен газ не реши проблема. Той само го направи управляем за кратко.
Това се усеща и политически
Във Франция Макрон говори за „стратегическа автономия“, но реално увеличава зависимостта от НАТО. В Германия Мерц се опитва да изглежда твърд към Русия, докато германската индустрия тихо губи конкурентоспособност. В Източна Европа расте страхът, че ако Вашингтон промени курса след изборите в САЩ, континентът ще остане сам с украинската криза.
На преден план вече излиза темата за неконтролируемата Украйна. От 2024 г. насам в Европа действително започнаха да се натрупват инциденти, свързани с оръжия, нелегален трафик и автономни украински структури. „Европол” няколко пъти публикува предупреждения за разпространение на оръжие от украинския конфликт. Балкански маршрути вече се използват за контрабанда на компоненти за дронове и електроника. Полските и румънските служби официално отчитат ръст на нелегални канали за военна техника. Това променя разговора.
Има и още нещо. Украйна постепенно се превръща в огромен неконтролируем военен пазар. Това не е морална оценка, а структурен проблем. След четири години интензивна война страната е пълна с дронови оператори, частни канали за доставки, полеви производства, полуофициални структури за логистика и огромни количества оръжие. Част от тази инфраструктура вече работи извън държавния контрол.
Подобни процеси не спират лесно. Същото се случи след Югославия. След Либия. След Сирия. Разликата е, че Украйна е свързана директно с европейската инфраструктура — железници, пристанища, финансови системи, военни складове. Това прави проблема много по-опасен за самия ЕС.
Тук вече и Зеленски също се превръща в проблем
Не защото Европа внезапно е променила отношението си към него. А тъй като украинското ръководство започва да действа според логиката на оцеляването. А тази логика често влиза в конфликт с интересите на спонсорите. Киев има интерес войната да остане централна тема. Европа постепенно започва да има интерес тя да бъде ограничена.
Това вече се вижда в различните сигнали от Париж, Берлин и Вашингтон. Особено във Вашингтон. Американците започнаха внимателно да подготвят пространство за бъдещи преговори още когато разговорът премина от „победа на Украйна“ към „устойчива сигурност“. Тази смяна на термините не беше случайна. В дипломатически език подобни промени са важни. Те показват преместване на целите.
Но има един проблем
Русия в момента не вижда причина да бърза. Москва смята, че времето работи за нея. Икономиката й не се срина. Военното производство расте. Рублата оцеля въпреки прогнозите. Китай и Индия компенсираха част от западния натиск. Да, има тежки проблеми — технологична зависимост, бюджетен натиск, кадрови дефицити — но Кремъл очевидно е убеден, че Европа ерозира по-бързо политически, отколкото Русия икономически.
Дали това е вярно — предстои да се види. Защото и руската система има своите лимити. Военната икономика не може безкрайно да замества цивилната. Демографският проблем остава. Зависимостта от китайски технологии расте. Част от руския елит очевидно иска замразяване на конфликта, макар да не го заявява публично.
Европа действително навлиза в нов етап
Етап, в който вече не обсъжда как да победи Русия, а как да управлява последствията от собствената си стратегия. И точно това прави темата за посредника толкова нервна. Не защото Шрьодер е важен сам по себе си. А защото зад неговото име стои признанието, че настоящата европейска конструкция се разпада по-бързо, отколкото Брюксел очакваше.
По Поглед.инфо