На 10 януари 1944 г. адът се стоварва на земята с отварянето на бомболюковете на 180 бомбардировача Б-24 „Либърейтър“ и Б-17 „Летяща крепост“. Небето над София се прорязва от изстрелите на биещите се изтребители. Гледката от въздуха на жестоката бомбардировка кара българските пилоти да връхлитат яростно отново и отново.
Дузина американски самолети горят на земята и във въздуха. Килимната бомбардировка превръща в руини цели квартали на София. Под отломките от сгради са погребани жени, деца и възрастни. В януарския студ сред развалини, трупове и ранени се щурат обезумели от ужас хора. Други панически се опитват да напуснат столицата.
Падащият мрак не се оказва защита. През нощта долитат десетки британски бомбардировачи „Уелингтън“. Горящата столица осъмва с над 900 убити, стотици агонизиращи ранени, 3600 разрушени сгради.
Според Радио Би Би Си след мисията над България на 10 януари 31 американски самолета не се завръщат в базите си. Оцелелите американски летци поемат към лагера за военнопленници край Шумен.
Мащабът на нанесения комбиниран (дневен и нощен) въздушен удар е невиждан за Балканите. Въздушната бомбардировка на 10 януари 1944 г. остава най-жестоката и кървава в историята на България.
Предистория
На 4 януари 1943 г. на среща в Казабланка англо-американското командване приема директива под кодовото название „Пойнт бланк“. Президентът на САЩ Рузвелт и английският премиер-министър Уинстън Чърчил утвърждават директивата за провеждане на въздушна кампания срещу силите на Оста в Европа. Чърчил е особено активен в усилията да се започнат съвместни англо-американски бомбардировки с одобрението на Сталин.
Британските интереси на Балканите продължават да доминират. Те са провокирани и от усилията на цар Борис III за извеждане на Царство България от Оста, което пренасочва въздушните атаки на съюзниците към румънските рафинерии.
Внезапната смърт на цар Борис III на 28 август 1943 г. проваля плановете за извеждане на Царство България от Тристранния пакт. Липсата на кураж и воля в регентите и правителството за продължаване на неговата политика предопределят съдбата на българската държава. Тя остава съюзник на Германия. Така през август 1943, поради нарасналата въздушна опасност, е взето решение елитният 3-и изтребителен орляк с 16 изправни Месершмит-109Г-2 и 17 подготвени пилоти да се пребазира от летище Карлово на летище Божурище.
На 19 октомври 1943 г. е взето решението за въздушни удари срещу България на специално заседание на Имперския комитет за отбрана, проведено от премиер-министъра Чърчил. Целта е да се потисне духът на населението и дезорганизира държавата. На следващия ден английската комисия във Вашингтон предлага на генерал Айзенхауер при първа възможност срещу България да се предприемат „сурови действия“. Дни по-късно въпросът се разисква на Московската конференция. За Чърчил е важно Сталин също да участва и българите да знаят това.
Ударите започват
На 14 ноември 1943 г. е нанесен първият масиран въздушен удар срещу София от 91 бомбардировача Б-25 „Митчел“, прикривани от 49 изтребителя „Лайтнинг“. Срещу тях от летище Божурище излитат 13 месершмита от 3-и изтребителен орляк.
Въпреки смазващото числено превъзходство на противника атаките на българските изтребители дават резултат. Свален е един „Лайтнинг“, а три бомбардировача са простреляни от капитан Топлодолски, подпоручиците Йорданов, Бочев и фелдфебел Петковски. Бомбардировачите напускат бойния ред на формацията с димящи двигатели. Останалите изсипват бойния си товар над кварталите „Хаджи Димитър”, „Индустриален”, „Триъгълника”, „Булина звезда” и „Бензиновите резервоари”. В опит да намали пораженията, зенитната артилерия интензивно обстрелва противника.
В този въздушен бой българската авиация дава първата си жертва – при опит за принудително кацане без колесник загива в своя месершмит фелдфебел Тодоров. Хвърлените от американците 563 авиационни бомби над София разрушават 47 жилищни сгради, убиват 59 души и раняват 128.
Българското правителство остро реагира и определя бомбардировката за „терористична“, в пълно противоречие с Хагската спогодба от 1907 г.
На 20 декември 1943 г. две ударни групи от 37 либърейтъри под усиления ескорт на 50 изтребителя „Лайтнинг“ отново влитат във въздушното пространство на България. При подхождането им към Велес по пладне са вдигнати 16 месершмита и 24 девоатини. Пилотите им атакуват първата група на противника преди бомбардировачите да „легнат“ на бойния курс. Този въздушен бой е с изключителна ожесточеност, в него участва поручик Списаревски.
Последователно са поразени четири лайтнинга. Поручик Списаревски избира за атаката си либърейтъра, пилотиран от лейтенант Робърт Браун. Маневрира за избягване на обстрела от бордните стрелци и без да излиза от атака се врязва в неприятелския самолет. От страхотния удар огромната четиримоторна машина се разпада на три части и заедно с месершмита на Списаревски се насочва към земята. От парашута си успява да се възползва само бордният стрелец на бомбардировача.
След тарана Списаревски загива, но ефектът от саможертвата му е впечатляващ. Бойният ред на формацията е нарушен. Два либърейтъра са повредени след точните попадения на подпоручик Иванов и фелдфебел Краличев. Равносметката от този последен за годината сблъсък в небето над София на е забележителна – според българските пилоти са поразени 16 американски самолета.
Освен сваления от Списаревски бомбардировач на българска територия са намерени останките на 3 лайтнинга. Българските орляци дават две свидни жертви – подпоручик Георги Кюмюрджиев и поручик Димитър Списаревски, извършил първия в историята на страната ни въздушен таран.
Западните съюзници внимателно следят и анализират последствията от бомбардировките на София. Отчетен е голям психологически ефект върху населението. Поради факта, че управлението на страната е съсредоточено в столицата, частично е парализирана административната и стопанската дейност.
Тревогата за бъдещето на страната се засилва
И има защо. Новата 1944 година бележи следващия етап в действията на съюзното командване. На територията на Италия окончателно е пребазирана 15-а въздушна армия на САЩ, подсигурявана от постъпващите в големи количества модерни изтребители П-51″Мустанг“.
Съвсем други са мащабите в България. На 2 януари 1944 г. Луфтвафе подарява на страната ни 26 нови изтребителя „Месершмит“, част от които модификация Г-6 с по-мощно въоръжение. Въпреки това очевидно те са крайно недостатъчни. На 10 януари 1944 насилието ескалира в небето на България с посочения в началото комбиниран дневен (от американците) и нощен (от англичаните) удар.
Бойният ред на дневния ешелон е от 280 самолета. До този момент противоборството в българското небе не познава подобни мащаби. Българските и германските изтребители правят възможното, но не могат да предотвратят жестоката бомбардировка. Българските зенитчици, които изстрелват близо 2000 снаряда, също не могат да спасят софиянци от огнения ад на последвалата нощна бомбардировка.
Гледката от въздуха на грандиозното и безсмислено разрушение, което се разкрива пред очите на българските пилоти, им въздейства неподозирано силно и те се бият с небивала ярост до последния боеприпас. Свалените 6 летящи крепости и 3 изтребителя „Лайтнинг“ остават да догарят на българска земя.
В тази нощ е окончателно приключено дори и за българските политици с илюзията за „символиката“ на войната. Това се доказва на 24 януари 1944 г. от съдбата на Враца, бомбардирана „като резервна цел“ от над 100 американски самолета.
Резултатът от януарските бомбардировки е особено чувствителен
Бомбардировките наистина ускоряват опитите на българските правителствени емисари да установят неформални контакти със съюзниците чрез дипломатическите представителства в Швейцария и Турция. Особено продуктивни се оказват срещите с американските представители на Управлението на стратегическите служби в Истанбул и Анкара. В тези опити се разкриват стремежите на тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чърчил, всеки да прокара своите интереси на Балканите.
Успех за българската тайна дипломация е постигането на 10-дневна пауза, която прераства в близо 40-дневно прекратяване на въздушните удари срещу България.
На 12 февруари 1944 г. Чърчил информира Белия дом, че би било грешка да се спират бомбардировките, с което президентът Рузвелт се съгласява. Съветската страна изказва мнението, че поставеният проблем е от компетенцията на правителствата на Великобритания и САЩ. По този начин СССР всъщност цели активно да се намеси в създалата се политическа криза в България, за сметка на негативните настроения в българското общество към Великобритания и САЩ вследствие на бомбардировките.
На 3 март 1944 г. британският Комитет на началниците на щабовете приема предварителните условия за примирие с България. Въпреки това се дава и зелена светлина за продължаване на въздушните удари през следващите месеци, което се извършва предимно нощем. В отразяването им участват единствено разчетите на зенитната артилерия.
Междувременно въздушната война над Райха придобива драматичен характер, защитата му налага германските изтребители от летищата Скопие и Ниш да бъдат изтеглени. Така съдбата на българското небе остава само в ръцете на нашия 6-и изтребителен авиополк.
На 30 март 1944 г. полкът посреща обявената тревога със 73 изправни изтребителя. Жителите на София все още не са се съвзели от нощната бомбардировка на 29 март, когато отново чуват воя на сирените. Във въздушното пространство на страната влита най-многобройната формация на съюзниците от близо 500 бойни самолета, небето над София се запълва от армадата.
Българските изтребители отново са принудени да действат при неизгодно съотношение на силите. В битка на живот и смърт свалят още 6 летящи крепости и един „Лайтнинг“, а 8 бомбардировача и 3 изтребителя отлитат с повреди.
Изсипали бойния си товар над София, американските бомбардировачи започват да се оттеглят, преследвани от българските пилоти. Градът е превърнат в гробище. Хвърлените над 3000 авиационни бомби с калибър от 250 до 1500 кг сриват напълно 3575 сгради основно в центъра, регистрирани са близо 2000 пожара. Горят Народният театър, Светият синод, зала“ България“. В руините загиват 139 цивилни граждани.
На 17 април 1944 – „черният Великден“, е нанесен последният масиран дневно-нощен удар на съюзническата авиация срещу България, с участието на 131 значително по-съвършени изтребители „Мустанг“ и „Тъндърболт“, прикриващи 282 „Либърейтъра“.
Армадата влита над Балканския полуостров в района на Шкодра и се насочва към Враня и София. Българските служби за оповестяване закъсняват с командата за излитане. Времето за излетелите 32 български изтребителя не достига за набиране на височина и сбор в единна формация и те атакуват от ход, боят пламва веднага.
Този двубой – на 17 април 1944, е трагичен за българските ВВС, тъй като българските пилоти в този ден се срещат с качествено нов въздушен противник и дават шест свидни жертви. Причината: силуетите на новите американските изтребители „Мустанг“ са визуално сходни с тези на „Месершмит“ и българските пилоти ги припознават за свои. От фаталната тактическа изненада за броени минути българската изтребителна авиация губи шестима опитни летци. Заради смъртта им денят остава в историята като „Черният Великден“. С тази бомбардировка завършва въздушно-настъпателната операция на англо-американската авиация срещу Царство България, предстои десантът на съюзниците в Западна Европа.
Въздушната операция не постига набелязаните цел – България не е заставена да капитулира или да изтегли войските си от заетите територии в Гърция и Югославия. А ударите срещу гражданското население пораждат анти-англоамерикански настроения и засилват влиянието на Съветския съюз. Доктрината за решаващата роля на ударите на стратегическата авиация катастрофира в необоснованите със своята жестокост разрушения и човешки жертви.
Равносметката
След присъединяването на България към Тристранния пакт (1 март 1940 г.) и обявената „символична” война на САЩ и Великобритания от страна на Царство България (13 декември 1941 г.) до края на август 1944 г. с над 23 000 прелитания на чужди самолети са хвърлени близо 50 000 авиационни бомби върху 168 населени места.
Срещу тях българските пилоти от 6-и изтребителен авиополк излитат 1100 пъти. От действията им свалени са 56 и повредени 83 американски самолета. В тях загиват 256 души, 337 са пленени и попадат в лагера в Шумен. Двадесет и седем български пилоти-изтребители постигат въздушни победи над противника. В преките бойни действия при убийствено съотношение на силите в полза на противника са загубени 19 български изтребителя, в които загиват 16 пилоти. Саможертвата им се оказва недостатъчна.
Българската държава заплаща въздушната кампания на съюзниците с живота на 4208 и раняването на 4744 основно граждански лица, само в София загиват от взривовете над 2000 души.
Близо 1/4 от сградния фонд на столицата е сринат. Безвъзвратна е загубата на българското национално и общочовешко културно достояние – унищожени са обществени и лични библиотеки, творби и архиви на писатели, художници и композитори, историци, етнографи и други учени. Изгарят безценни произведения на изкуството, архитектурата и паметници на историята на българите. Материалните щети за България са оценени на над 24 млрд. лева.
С това изпитанията за българската нация не приключват
Предстои превратът на 9 септември 1944 г., репресиите след него, жертвите от участието на Българската армия в бойните операции срещу нацистка Германия и разстрелите след Народния съд. На 10 май 1945 г. загиват последните български бойни летци във Втората световна война. Белезите от нея и разрушенията дълго остават своите свидетелства.
След съветската окупация на България голяма част от пилотите на 6-и изтребителен полк попадат под репресиите на новия режим. Командирът на полка полковник Васил Вълков е осъден от Народния съд и разстрелян. Командирите на два от изтребителните орляци – капитаните Русев и Бошнаков са убити. Легендарният майор Чудомир Топлодолски заедно с голяма част от неговите другари, след арести, побои, унижения, са принудени да започнат живота си отново и са забравени.
Затова и нямаме паметник, изграден от държавата, на защитниците на българското небе. Имат тези, които ни бомбардираха. Така е в България.
В кв. „Иван Вазов“ в градинката пред XVI поликлиника през 2007 г. е издигнат скромен обелиск, създаден от скулптора Николай Зиков със съдействието на кметството на район „Триадица“ и ентусиасти. В защитата на небето към София загиват 16 български летци и един германски пилот. На гранита са написани имената им. Столичната община така и не проявила заинтересуваност за по-централно място.
На снимката: Български летци изтребители, началото на декември 1943 г. Вторият седнал отляво е поручик Димитър Списаревски. В спомените си оцелелите пишат, че пред всяко излитане срещу многократно превъзхождащия противник, се прекръствали и прегръщали с думите „Бог да ни е на помощ“ и „Да спасим София“.
Автор – проф. Димитър Недялков
Професор Недялков, доктор на науките, автор на 31 монографии на военноисторически теми, преведени в университетите на десетки страни. Завършил ВНВВУ „Г. Бенковски“ със специалност летец-пилот, с над 2000 летателни часа в бойната авиация, след които се отдава на научноизследователска работа. Сценарист на документалния филм „Директна цел България“ (2023 г.) за въздушните операции с участието на страната.