180 години от рождението на Левски -разкрития, факти
Левски – най-българин от българите, Апостол на свободата е осъден с участието на четирима българи в съдебната комисия, които са го пратили хладнокръвно и съзнателно на бесилото, но неговата съдба е била зависима и от сърби и руснаци …
Тези българи са : Хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович, член на държавния съвет към империята. По-късно след освобождението той се оказва и един от първите дарители, които дават пари, за да се издигне в София паметник на Левски.
В съдебната комисия са включени и първенците на София: Мито Панов Каймакчийски, член на ръководството на българската църковно-училищна община, Хаджи Мануил (Мано) Стоянов, член на софийския меджилис и Петър (Пешо) Тодоров – Желявеца, член на софийския меджилис.
Коварната и двулична роля на руския посланик в Цариград Граф Игнатиев вече не е тайна за обществото, въпреки, че години наред бе укривана от българския народ. Именно Игнатиев има основна роля в процеса, довел до обесването на Васил Левски.
По настояване на графа в състава на съда са включени българите: хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович – член на държавния съвет към империята, Мито Панов Каймакчийски – член на ръководството на българската църковно-училищна община, Хаджи Мануил(Мано) Стоянов – член на софийският меджлис и Петър (Пешо) Тодоров – Желявеца, член на Софийският меджлис. Този исторически факт бе за първи път публикуван от Георги Георгиев автор на блога istinata.bg, а след това приписан от редица други изследователи (виж ТУК изследването, б.р.). Целта с намесата на графа е ясна – обезглавяване на национално-освободително движение и подчиняването му на интересите на имперската дипломация на Русия.
Интересна е съдбата на х. Ив. х. Пенчович след освобождението. В българската историография битуват някои митове около него. Традиционно е смятан за туркофил. Заклеймяван е като такъв и то с основание заради службата си във висшата османска администрация. Това е една стара традиция още от времето на българските революционери. Укрива се и не се обяснява обаче неговото русофилиство. То е толкова дълбоко скрито като явление, че българската казионна историография не го е забелязала. Още от периода на престоя си в Цариград Ив. х. Пенчович е в тайни връзки с руския посланик граф Н. Игнатиев. Така виждаме един сложен образ на българин, високопоставен османски чиновник, който слугува на много господари. Такива политически хамелеони имат дълга кариера. Това важи особено за Ив. х. Пенчович, който се оказва човекът на всяка чужда власт и на всички времена.
След освобождението Ив. х. Пенчович отново е на гребена на вълната. Никой не му търси отговорност за деянията, в които е участвал в сътрудничеството с турската власт. Временната руска администрация го цени много. Това е руска политика, която е предварително обмислена и проведена в изпълнение по инструкции „отгоре“.
Ив. х. Пенчович е в групата на бившите туркофили, наградени с високи постове и привилегии от руската окупационна власт.В Пловдив той попада в личното служебно обкръжение на императорския комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков, който го цени много и дори го назначава за свой съветник. В спомените си Д. Ганчев разкрива, че Ив. х. Пенчович е имал сериозен застъпник и покровител в лицето на зетя си д-р К. Бонев, познат в руските кръгове човек и затова не се страхувал от нищо.
С руските протекции той остава в управлението и след края на Временното руско управление като член на Учредителното събрание, Държавния съвет и различни комисии. Ив. х. Пенчович е депутат в Учредителното събрание и подписва дори Търновската конституция на 16.04.1879 г Недостатъчната държавно-административна компетентност на първите български министри е основание на руската власт да им назначи съветници, с които ще контролира и „надзирава“ тяхната дейност в русло, удобно за политиката на императора. Този вътрешен контрол върху дейността на министрите от българското правителство накърнява и без това ограничения суверенитет на княжество България, чийто път към независимостта е много дълъг. Важно е да се отбележи, че това не са случайни назначения, а действия в изпълнение на препоръките на княз Ал. Дондуков – Корсаков, който полага системни усилия, за да удължи временното руско управление. Затова изготвя и една записка, която е прилагана при предаването на властта в български ръце.В нея той посочва, че е немислимо на първо време функционирането на българската администрация без съдействието и направлението на руските „специалисти“. Руските „освободители“ няма да забравят и „туркофила“ Ив. х. Пенчович.На 8.05.1879 г. княз Ал. Дондуков – Корсаков издава своя приказ № 33, с който го назначава за върховен съдия.
По този повод Ив. х. Пенчович се мести окончателно в новата столица София. С тази заповед започва и съдебната кариера на русенеца в свободна България. Това е парадокс. Ив. х. Пенчович, който предано служи на обявения от Русия за „русофоб“ Мидхат паша, както и в Държавния съвет на османския султан, лицето, което праща на бесилото Левски, постъпва на служба в съдебната система на Княжество България по волята на руския императорски комисар!Със Закона за устройство на съдилищата от 1880 г. той тава член на Върховния касационен съд. Човекът, пратил на смърт Васил Левски става върховен съдия в свободна България!
Този факт доказва, че Русия умее да се отблагодарява по достойнство с високи държавни постове на лицата, които предано са й служили. А съдействието на Ив. х. Пенчович за убийството на Левски е голяма услуга, заради която си заслужава човек да бъде възнаграден. Така считат в Петербург. Така действа и руският императорски комисар преди да напусне България и да предаде управлението на своите „благонадеждни“ русофилски кадри. С височайшите руски протекции Ив. х. Пенчович си гарантира дълга кариера в свободна България. Слугата си намера нови господари, на които ще бъде верен до гроб. Така никой няма да му търси отговорност за неговото участие като турски комисар във фарса, наречен „Софийски процес“ от 1872-1873 г.
По време на режима на пълномощията (1881-1883) е в състава на Държавния съвет по делегиране като върховен съдия. Той е незаменим негов член. Председателите на Държавния съвет се сменят, но Ив. х. Пенчович продължава да присъства във всички техни състави. В своя дневник проф. К. Иречек го нарича дипломатично „екстра – екземпляр“.Членството на Ив. х. Пенчович в Държавния съвет по време на „режима на пълномощията“още веднъж потвърждава тайните му връзки с руските официални лица и с руската политика. Той е държавен съветник по време на „режима на пълномощията“, който дава извънредно много власт на руските генерали, натрапили на Княжество България т. нар. окупационен дълг през 1883 г
Ив. х. Пенчович умира на 25.03.1894 г. в София на 72-годишна възраст.На погребението му, състояло се два дни по-късно присъстват много хора. Това са скърбящите му близки роднинии семействата на почти всички негови съмишленици и видни русофили – Балабанови, Гешови, Цанкови, Стоилови и Бурмови. Слово за живота на починалия произнася консерваторът русофил М. Балабанов. Присъствието на толкова много убедени и явни русофили на погребението на „туркофила“ Ив. х. Пенчович е още един необясним факт за историографията.
Да бъдем предавани от свои е част от българската народопсихология. Сигурно затова минути преди да увисне на въжето със страшна сила Апостолът е плакал.
Темата за предателството срещу Васил Левски е една от любимите в българската история, по която има обаче много лъжи, спекулации и манипулации. В никоя друга държава предателствата не се разискват и дори „отглеждат“ както в България. Нещо повече, у нас те се пропагандират и митологизират. Служат за провеждане на политика с антибългарска насоченост и за насаждане на комплекс на малоценност на българите, пояснява Янко Гочев в интервю пред faktor.bg.
Предателството винаги е персонифицирано. Само в България обаче се налага колективна вина на цял народ. Само българите според някои „умни“ глави стават „нация от предатели“. Казионните историци и изследователи изписват тонове с книги, за да се опитат да ни убедят, че Левски е предаден от българите, че малко заптиета (?!) го пазили, но „овчият“ народ не го е освободил.
Упреците на отделни хора към тогавашните революционери, че не са освободили Левски с аргумент слаба охрана, са абсолютно несъстоятелни. Въпреки тези неблагоприятни условия има опити за освобождение на Левски, отразени в много документи и спомени на съвременници.
Първите от тях са дело на членовете на Търновския революционен комитет. И тук не става дума само за прословутия неуспешен опит за запалване на конака, който обикновено се цитира и интерпретира като израз на безсилие или бездействие на българите. От спомените на Хр. Иванов-Големия е видно, че е правен опит за създаване на ударна бойна група (чета) от двадесетина души, членове на революционния комитет, която „да нападне конвоя и да избави Левски“. Идеята е добра, но закъсняла, а реализацията й се оказва невъзможна.Комитетските дейци не успяват да съберат достатъчно хора. Хр. Иванов-Големия с огорчение отбелязва, че са останали трима кандидати, желаещи да участват в тази рискована акция: той, Хр. Караминков-Бунито и Иванчо Захарлията, които не са се изплашили! Тези провалени опити мотивират турците да подсилят охраната на Левски и да създадат фактически въоръжен ескорт, който го пази по пътя към София.
Друг опит за спасяване е дело на един голям патриот, много предан на революцията и верен сподвижник на Левски – Петър Атанасов Арабаджията, родом от село Каратопрак (дн. Черноземен), Пловдивско. Веднага щом на 2.01.1873 г. Петър Арабаджията научава за задържането на Левски той организира малка чета с намерението да го освободи. Тя се отправя за Арабаконашкия проход, през който се очаква да мине конвоят с Левски на път за София, но закъснява само с няколко часа.
Следащият опит за освобождение на Левски е дело на южнобългарските комитети (Чирпан, Стара Загора) по внушение на Ат. Узунов, К. Ганчев и други революционери
Той е достатъчно известен (сведения има в спомените на Ст. Заимов, Ив. Андонов, поп Минчо Кънчев) и на него няма да се спирам. Само ще посоча основната идея: извършване от специално създадените чети на саботажи по пътищата, по които се е смятало, че ще прекарват заловения Левски. Разчита се на съдействие на служителите в Баронхиршовата железница, сред които Левски и комитетите са имало много съмишленици и дори свои членове.
Петият опит за спасяване на Левски е свързан с доста радикалната идея на Сребрьо Стойновски и Илия Миланов за подмяната му с двойник, каквито Апостолът е имал по свидетелства на съвременници.
Има непотвърдени сведения за действия на българския екзарх Антим в подкрепа на арестуваните български революционери, париран обаче от Патриаршията. Тази версия се опира на сведения, отразени дори в дипломатическите доклади на представителите на някои велики сили като австро-унгарският консул в Русе О.Монтлонг.
Следващите опити са най-неизвестни. В основата на шестия опит за спасяване на Левски е заложена идеята за освобождението му чрез намесата на руската дипломация и зависими от нея лица. В него е замесен лекарят на Първата българска легия д-р Рашко Петров, който се опитва отново както през 1863 г. да спаси Левски. През 1873 г. д-р Р. Петров прави опит да спаси Левски, като прибягва до услугите на Н. Геров. Д-р Р. Петров настоява пред руския вицеконсул в Пловдив Н. Геров, който е и руски поданик да окаже дипломатически натиск върху Портата за освобождаването на Левски.
Руският посланик в Цариград граф Н. Игнатиев категорично забранява на своя подчинен Н. Геров да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик е освободен!
Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен.
Най-сериозният опит да се спаси животът на Левски е търсен чрез намесата на международната дипломация. Този опит е свързан с мисията на тайния пратеник на Търновския революционен комитет в Сърбия през януари 1873 г.
На 16.01.1873 г. Търновският комитетът изпраща в Белград свой пратеник с идентични писма до П. Хитов и Л. Каравелов. Пратеникът на търновци носи със себе си и жалба до представителите на великите сили в Белград, до които документът е трябвало да стигне чрез Л. Каравелов, ползващ се, поне според търновци, с авторитет сред тях. Надеждата на авторите на тази жалба е, че дипломатите могат да окажат ефективен натиск над Портата за спасяване живота на Левски. Особено много се разчита на Л. Каравелов, който е трябвало с авторитета си да поиска от консулите в Белград да вземат отношение. Той обаче отхвърля инициативата на търновци. Без обяснения отказва да подаде жалбата. Пратеникът преписва начисто носените писма, изготвя техни копия и ги предава на сръбските управници, в това число министъра на външните работи и доскорошен регент Й. Ристич.
Той съветва българския пратеник да не чака нищо от консулите. В отговора си от февруари 1873 г. до Търновския комитет П. Хитов потвърждава получаването на писмото, което е изпратено по пратеника, наречен от него „черната шапка“. Войводата пенсионер на сръбска правителствена издръжка облива търновци с леден душ: „От тука, братя, нищо не очаквайте…“
Сърбия няма интерес да разваля отношенията си с Турция и за пореден път отказва не само да подкрепи българите с военна сила в едно тяхно въстание, но и въобще да съдейства по дипломатически път за спасяване на задържаните и разпитвани в София български революционни дейци.
Това е краят на опита по дипломатически път да се спаси Апостола на свободата. При проследяване на хода на разигралите се събития личи негативната оценка и бездействието на Л. Каравелов към проявената от търновските комитетски дейци инициатива – факт, който казионната историография, величаеща председателя на БРЦК укрива.
Левски е изразител на тази тенденция в българското революционно движение, която залага на самостоятелната българска революция в противовес на другата тенденция за революция, зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и Русия.
В писмо на Левски до войводата Филип Тотю от 18.04.1871 г. той пише: „Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да донесат полза на руския цар. И така щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека тегли България още цял век! С факти искам да докажа, че с руски агенти съм имал работа, без да знам, в 1869 г. Единият бе препоръчан от одеските българи за добър помощник, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанъци и хайде – откъдето дошъл. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме …“
Не само българите са предали и осъдили Левски …
Руският Азиатски департамент и военното разузнаване се опитват да вербуват Левски, за да служи на имперските им цели. Левски категорично отказва, за разлика от бившия му войвода П. Хитов. Левски държи на категоричното си мнение, че „който ни освободи, той и ще ни зароби“. Това ще му коства най-скъпото – живота.
Нужно е днес, 180 години след рождението на Левски да знаем и помним истините останали скрити от пропагандата в историята, която трябва да ни дава поуки за настоящето и бъдещето ни като нация …
Авантаж