На Балканския полуостров, както подчерта един западен политик, се произвежда много повече история, отколкото може да се консумира. С това изказване той искаше да каже, че народите и държавите на Балканите трудно ще се помирят по отношение на различията относно миналото и в името на общо проспериращо бъдеще ще изградят обща перспектива. Точно както направиха Франция и Германия, след десетилетия войни през XVIII и XIX век, за да завършат в най-кървавите през XX век, а именно Първата и Втората световна войни. И днес те са двигателят и промоутърът на самия Европейски съюз: проектът за обединяване на следвоенна континентална Европа в развит, мирен, проспериращ и благоденстващ съюз, където демокрацията, върховенството на закона и правата на човека са универсален общ знаменател за всички държави-членки.
Но могат ли Сърбия и Хърватия, да не говорим за Сърбия и Косово, или България и Македония, ако харесвате – и Гърция и Турция, да оставят зад гърба си диаметрално противоположните различия в интерпретацията на миналото, историята и историческите процеси, герои, събития и дела и да се насочат към „светлото бъдеще“?! Разбира се, че не! Народите на Балканския полуостров, за разлика от тези в Западна и Скандинавска Европа, имат различен манталитет на разбиране на нещата, определен преди всичко от биологията на генетиката. Нивото на коефициент на интелигентност, развитието на осъзнатост, цивилизация и космополитизъм сред сродните (по-малки) балкански народи и нации, за разлика от западните или северноевропейските народи, е на съвсем различно, на 180 градуса противоположно ниво. И така, има ли някаква надежда за спасение за всички нас?!
Балканите никога няма да се променят!
Как можете да очаквате средностатистическият сърбин колективно да се извини за сръбската агресия в Хърватия след разпадането на СФР Югославия, когато почти 2/3 от хърватската територия беше окупирана от сръбски военни и паравоенни структури?! Или още повече – как мислите, че сръбското и косовското (албанското) общество някога, някак и някъде, могат да намерят средната точка, да се помирят и да продължат напред към общо (европейско) бъдеще?
Как сърбите ще приемат и признаят, че Косово е независима и суверенна държава, или косовските албанци ще приемат, че Косово е „историческа част от Сърбия“. Съвсем не.
Да, честно казано, македонско-гръцкият „спор“ за конституционното име на Македония беше решен с подписването на Преспанското споразумение, но като принудително, наложено решение, предимно чрез посредничеството на американската външна дипломация, насърчавана в Македония и Гърция от политическите елити, водени от премиерите Зоран Заев и Алексис Ципрас. Първо, след двадесет и седем години от двете страни на границата бяха „намерени“ министър-председатели, които можеха да се съгласят с всяко решение въпреки ожесточената съпротива на опозиционните политически партии в двете страни, църквите, медиите и обществеността. Тоест – въпреки съпротивата на всички. И до ден-днешен нито мнозинството македонци (особено етническите), нито мнозинството гърци приемат Преспанското споразумение като справедливо, правилно и реалистично решение, което „реши“ проблема с името!
Други пък си потриват ръце заради нашата „омраза“!
Тогава как могат да се решат историческите, националните и културните „проблеми“ между нас, между македонци и българи?! С тази интелигентност и мозък, няма как! Докато средностатистическият българин вярва, че „македонците са преродени българи“ и с акт и решение на Тито и Коминтерна, веднага след края на Втората световна война, от вековни българи те са били трансформирани в нова македонска нация, която ще мрази българите с цялото си сърце, и докато средностатистическият македонец вярва, че „българите са татари“, дошли от района на Каспийско море, и че нямаме нищо общо с тях, тоест нямаме „обща и трогателна история“, тогава няма спасение за нас, не през следващите 80, а през следващите 800 години! Следователно, като политически анализатор, като политолог, но и като човек, защитил магистърската си дисертация, изследвайки съответната тема, аз отхвърлих „и двете твърдения“ от двете общества: тоест, казах, че истината е някъде по средата. Нито македонската нация е създадена с „вълшебна пръчка“ от Тито, нито българите „са татари и нямат нищо общо с македонската история“.
Тоест, как мога да обясня на средностатистическия българин, че македонската нация, а оттам и македонският книжовен език, имат своя причинно-следствена връзка по „естествен“ път, да, наистина различен от този на българския, сръбския или гръцкия, или как мога да обясня на пропагандирания и прост македонец, че огромният, да не кажа целият брой македонски революционери, голям брой възрожденци, са се смятали за етнически македонски българи?! Няма как. Защото колкото и да се старая, те нито ще искат, нито, вероятно, ще могат да ме разберат.
И какво да правим сега?!
Вероятно нищо. Ще потънем в непоносимия порочен кръг на разпространяване на омраза, на постоянни обвинения и на дистанциране на двете нации, двата народа и двете държави. Съзнателно или несъзнателно, правейки услуга на нашите „приятели“ в Белград и Москва. Или може би на нашите господари. Затова вече осем десетилетия междудържавните и междуетническите ни отношения са такива. Без перспектива и изглед за подобряване на ситуацията. Напротив, с влошаване и проправяне на път към липса на връщане. Този път завинаги!
Авторът Благойче Атанасоски е популярен политически анализатор в Северна Македония.
Източник: Actualno.com.