Реминисценция за отминалото време. За да не стане то спомен от бъдещето
В тези празнични дни, когато човечеството отбелязва един от най-значимите си празници – 9 май 1945 г., даваме думата не на политици и военни дейци, а на видни творци на изкуството и публицистиката. За мнозина те ще изглеждат непознати, защото една значима част от живота и творчеството им като че за първи път ще се измъкне изпод жестоката цензура, за която няма нищо свято. А между тях са имената на Чарли Чаплин, Джон Стайнбек, Джеймс Олдридж, Иля Еренбург…
Те са видели всичко със собствените си очи, пречупили са го през своя морал, който не може да е друг, а само един – общочовешкият, хуманният, божественият. Написали са това в онова време, което описват, потресени и изумени от ужаса на войната, на тоталната война, която Германия води не само срещу СССР, но и срещу целия свят. В името на своята патологична параноя.
Това никога не трябва да се забравя. И далеч не само това…
Джеймс Олдридж
Отразявахме и двата аспекта на войната – и политическия, и чисто военния. Следвайки Червената армия през украинските степи и Белорусия, разказвахме за това, което виждахме – за опустошената от фашистите земя. Помня Ленинград почти веднага след блокадата. Градът изглеждаше почти неправдоподобен, почти безплътен. Това беше град-призрак, който въпреки всичко живееше и работеше. Оттогава съм ходил неведнъж в Ленинград. Но в паметта ми той е останал такъв, какъвто го видях по онова време, когато дори въздухът, който той дишаше, сякаш беше наситен с героичен дух.
Когато пристигнахме в Севастопол, Червената армия прочистваше околностите на града от германофашистките войски и от армиите на сателитите на хитлеристка Германия. Остатъците от германската и румънската фашистка армия, отказали да се предадат, бяха унищожени на нос Херсонес. А в самия град нямаше неразрушени сгради, нямаше жители. Останал беше само неговият празен разрушен скелет.
Същата картина видяхме във Витебск, Киев, Одеса и други градове. Ужасяващи разрушения. Безпределно мъжество на съветските хора. Нечувана жестокост на фашистите. В Одеса видяхме катакомбите, в които през тригодишната окупация бяха се сражавали партизаните. Пак там ни показаха кариера, в която фашистите събрали няколкостотин души, полели ги с бензин и ги запалили. Така са се опитвали да затвърдят господството си във всяко завзето село, във всеки град.
Жан-Ришар Блок
[…]Току-що ги видях тези 57 600! Останките от германските армии „Център“. Пленниците от Витебск, Бобруйск и Минск. Хищниците, оцелели от различните капани, устроени им от Червената армия през двадесетте дни, когато тя пренесе съветските знамена от земите източно от река Сож чак на запад от Неман. Те минаха през Москва в безкрайни колони, всички тези 57 600 германски пленници от последните сражения начело с генералите. Деветнадесет генерали. И офицери, толкова офицери, че да образуват цял полк.
Отидох да ги видя както всички московчани. Огромна тълпа. По радиото я призоваха да запази спокойствие. Излишна предпазливост. Защото тълпата удиви нас, чужденците, с достойнството и въздържаността си. А кой народ е пострадал повече от германската жестокост?
Наоколо ми имаше много жени. Те разказваха за педантичната бруталност, за усърдната и свирепа жестокост на германските войски. Очите на русите не са създадени за омраза. И въпреки това очите на тези жени искряха; в тях се четеше дълбока ненавист, която ще бъде предавана на бъдните поколения още с люлчините песни.
Русите са народ човечен. Те овладяха гнева си пред поваления враг. Лицата им по-скоро питаха с възмущение. Какво? Нима този безкраен поток от дрипльовци е армията, която се опитваше да завладее света? Нима тези въшльовци са расата, която твърдеше, че е родена да царува на планетата?
Всички тези хиляди хора само веднъж нарушиха презрителното си съзерцание. II този момент е толкова характерен за съветските хора, че си заслужава да бъде описан. Огромните блестящо сребристи миячни машини на общината се появиха, след като се източи и последната редица от колоната, и заляха асфалта с дезинфектираща течност. И тогава руският народ избухна в смях. Смехът на великана звучи някак страшно. Този смях беше признанието на московчани към властите, задето изразяват чувствата на всички с толкова изящна и високомерна ирония … И че в същото време го правят по начин, който да не бъде оскърбление за окаяните. Само в Русия може да се измисли подобно нещо.
Иля Еренбург, 16 ноември 1943 година
[…]И по-рано съм виждал разрушения, но сега мащабът е друг. Можеш да пътуваш с кола от сутринта до вечерта и да не видиш нито един оцелял град. Хитлеристите са надминали себе си.
Пред мен е писмото на подофицера от 283 пехотна дивизия на Вермахта Карл Петерс. Той пише на някоя си Герда Бекер: „Да, когато предаваме някой град, ние оставяме само развалини. Отдясно, отляво, зад теб – навсякъде избухват взривове. Къщите се изравняват със земята. Пламъците не могат да погълнат само печките и комините им приличат на каменна гора. Стига взривът да е добър, огромните грамади на сградите се сриват отведнъж. Грандиозните пожари превръщат нощта в ден. Повярвай, никакви английски бомби не могат да причинят такива разрушения. Ако се наложи да отстъпим до границата, няма да оставим на руснаците нито един техен град и нито едно село от Волга до границите на Германия. Да, тук господства тоталната война в нейния висш, съвършен вид. Това, което става тук, е нещо невиждано в световната история. Зная, че поради тежките бомбардировки вие в родината преживявате трудни моменти. Но, повярвай ми, много по-зле е, когато врагът е на собствената ти земя. Тукашното гражданско население няма никакъв изход. Останали без покрив, хората трябва да гладуват и мръзнат. Пак отиваме да палим. Прегръщам те, пиленце. Твой Карл.“
Какво може да се добави към това писмо? Разбира се, в Германия един такъв Карл никога не е хвърлял фаса си на улицата, слагал е ръкавели, за да не си протрие ръкавите, застраховал се е не само срещу пожар, но дори и срещу рак. Сега се наслаждава на унищожението. Вживял се е в ролята на Нерон. Вече не мечтае за „жизнено пространство“. Въодушевява го едно – да остави след себе си смърт.
[…]Минавах покрай догарящи села. Струваше ми се, че земята агонизира, гърчейки пламтящите главни като пръсти. Земята издишаше мъртва горещина. И навсякъде виждах една и съща картина – край топлата пепел се тълпяха хора. В тези къщи те бяха живели, работили, вдигали сватби, оплаквали покойници. В тези къщи е имало стари скърцащи кревати, нащърбени маси, скринове с булчински премени, с наследено от деди и прадеди имущество. Немците са изгорили всичко това, изгорили са живота и сега жените и дечицата се греят в студената нощ край пожарището, което до вчера е било техен дом.
Наваля сняг. Той покри раните на земята. Но такива нощи за бездомните са още по-страшни. Нали полушубките, топлите шалове, валенките са изгорели.
И ето че Карл Петерс се радва – обрекъл е старците и дечицата на мъки.
Хитлеристите напразно се опитват да говорят във вестниците за военното значение на „пустинната зона“. Изгорените села обаче не спряха руските танкове. Червената армия е свикнала да нощува в горите – там е по-спокойно, няма мишени за вражеската авиация. Руските войници са облечени добре. На тях не им трябват къщи. Ще загинат бабичките и децата.
Да се мъчат беззащитните – това е целият патос на хитлеристка Германия.
Украйна беше прочута с ябълките си. Аз видях изсечени овощни градини. Нима те имат военно значение? Каква глупост! Да се отсекат сто ябълки в селото – нима това ще спре Червената армия?
Видях хиляди дойни крави, застреляни от немците. Кравата е опора на селското семейство. Има ли крава, децата са нахранени. Немците не могли да откарат добитъка – нямали време. И кравите били застреляни от автоматчици.
Нека си спомним как след Версайския мирен договор германците недоволстваха, че им вземали кравите и по този начин лишавали германските деца от мляко. А сега германците убиват кравите!
Страшно е впечатлението от тези застреляни стада, от тези петнисто-червени крави с подути до пръсване кореми. Нима избиването на кравите, овцете и свинете може да спре Червената армия? Кравата не е цистерна с гориво. Но кравата е мляко за децата. Смърт на руските деца! – крещи Карл Петерс.
В Чернигов имаше църкви от XI век. В Америка често ни наричат „млада страна“. Но ние имаме дълга история. В древните руски градове е процъфтявала култура – наследница на Елада. Времето беше пощадило чудесните църкви на Чернигов – девет века те са стоели непокътнати. Хитлеристите ги изгорили за девет минути.
[..]Целият свят говореше за чешкото село Лидице. Та у нас има стотици и стотици такива Лидице.
[…]Има хора, които си мислят, че за тези злодеяния са виновни само единици или стотици. И аз бих искал да мисля така – по-спокойно е да запазиш цялата си вяра в човека. За съжаление това не е така – за престъпленията, които видях, са виновни стотици хиляди и милиони.
Хитлеристките войници не само изпълняват старателно заповедите да унищожават, те го вършат на драго сърце, те влагат инициативност, въображение, жар. Германските дезертьори, с които съм разговарял, казват: „Войната е загубена“ или „Аз искам да живея“, или „Аз имам семейство“. Но те не казват, че са възмутени от зверствата. Те не мислят за чуждите семейства върху пепелищата. Те са напуснали Хитлер, подтикнати от страха, а не от съвестта.
Иска ми се да вярвам, че подпалвачите няма да намерят сантиментални защитници, че виновниците ще бъдат поставени на подсъдимата скамейка, че милионите войници, превърнали Европа в „пустинна зона“, десет години ще чукат камъни и ще секат дървета. Те може би ще възстановят градовете.
Но не ще възкресят мъртвите. Не ще възкресят в сърцето ми предишното доверие в човека. Аз видях земята, оставена от хитлеристите, и никога няма да я забравя.
Харълд Едуард Джеймс Олдридж (10 юли 1918 г. – 23 февруари 2015 г.) е виден австралийски писател, носител на много награди, и журналист. Неговите репортажи от Втората световна война са широко публикувани и са в основата на няколко от романите му, включително и награждавания The Sea Eagle за австралийските части, участвали в Битката за Крит. Олдридж е познат в България с романите си „Да яздиш диво пони“ и „Един последен поглед“.
Жан-Ришар Блок (25 май 1884 – Париж – 15 март 1947 – Париж) е френски писател и драматург. Борец срещу фашизма. В творчеството си отразява дълбоките социални конфликти в буржоазното общество и борбата на пролетариата. С Ромен Ролан през 1923 г. основават прогресивното списание „Европа“, а с Луи Арагон през 1937 г. – антифашисткия ежедневник „Сьо Соар“.
Иля Григориевич Еренбург (14 януари 1891 г. (стар стил) – 31 август 1967 г.), роден в Киев, Руската империя в семейство на евреи, е съветски писател, поет, преводач (превежда от френски и испански), публицист и общественик, двукратен лауреат на Сталинска премия (1942 и 1948 година) и лауреат на Международна Сталинска премия „За укрепване мира между народите“ (1952 година).