От септември досега цените на основните стоки в магазините са се вдигнали с 20–30%. Това не е статистика, а реалността, която всеки вижда на касата — хлябът е поскъпнал, млечните продукти са с нови етикети през две седмици, месото дърпа нагоре, а зеленчуците вече са „лукс“, ако не са в промоция. Хората усещат удара директно в джоба, а бюджетите на семействата се разпадат още преди средата на месеца. И тук логично изниква въпросът: какво точно направи правителството, след като цяла година повтаряше, че няма да позволи нов ръст на цените?
Обещанията бяха ясни – контрол върху спекулата, говорене с веригите, следене на надценките, мерки срещу картелите, „диалог със сектора“. На думи изглеждаше като стратегия. На практика се оказа поредната куха пресконференция, която не произвежда ефект в реалния живот. Държавата обеща, че хората няма да усетят ново поскъпване. Хората го усещат – и още как.
Проблемът е двоен. Първо – нито една контролна институция не работи с достатъчна сила, за да удари там, където има ясни спекулативни надценки. Второ – дори да имаше воля, държавата не предложи нито един реален компенсаторен механизъм, който да смекчи удара върху доходите. Няма намаляване на ДДС за храни, няма таргетирана помощ за домакинства, няма компенсационни ваучери, няма данъчни облекчения. Нищо.
В същото време доходите не растат със същия темп. Заплатите се движат с по няколко процента годишно, а инфлацията изяжда всичко. Реалната покупателна способност пада. Бизнесът също е притиснат – разходи за ток, горива, логистика, суровини. Веригите прехвърлят тежестта на потребителите, а държавата наблюдава ситуацията като страничен коментатор. Истината е проста: когато цените растат, а държавата не реагира, тежестта пада изцяло върху обикновения човек. И докато управляващите се опитват да обясняват, че всичко е „в рамките на нормалното“, хората виждат съвсем друго – растящи цени на етикетите, по-малки колички и празни портфейли.
Въпросът вече не е дали цените ще се покачат още. Въпросът е дали България въобще има работещ механизъм да защити населението при ценови шок. Отговорът засега е неприятен: няма. И докато това не се промени, всяко следващо поскъпване ще бъде за сметка на българина – защото системата го е оставила сам срещу пазара.
В същото време се вижда следното. Правителството на Росен Желязков за малко повече от десет месеца вече е натоварило държавата с над 16 милиарда лева нов дълг само за тази година. Това не е слух, не е преувеличение — това са официални данни от Министерството на финансите.
Логичният въпрос обаче е – къде отидоха тези пари и защо българинът не усеща абсолютно нищо от тях? Пътища няма — или са разкопани, или са в състояние „лунен пейзаж“. Инфраструктурата е на ниво следвоенен Бейрут. Ремонтите са вечни, качеството — трагично, а цените — летят нагоре месец след месец. Храна, гориво, услуги — всичко расте с 20 – 30%, докато управляващите се държат така, сякаш живеем в някаква паралелна реалност на „просперитет“, „стабилност“ и „еврозонен рай“.
Тези 16 милиарда лева е трябвало да решат проблеми, а не да ги задълбочат. Но очевидно апетитът на политическия елит е по-голям от всяка бюджетна дупка. Парите потъват безследно, отчетите стават все по-непрозрачни, а реалният живот — все по-тежък. Народът не вижда инвестиции, не вижда подобрения, не вижда резултат. Вижда само нов дълг, нови разходи и нови оправдания.
Фактът е прост: ако 16 милиарда лева изчезват, без да оставят следа, проблемът не е финансов — проблемът е управленски. И докато българите плащат сметката с инфлация, обедняване и разруха по пътищата, в парламента очевидно всички са доволни. Там кризата не се усеща.
Остава още един логичен въпрос, който управляващите упорито избягват: Кой прибра тези 16 милиарда? Докато не дойде денят, в който някой най-после даде честен отговор, България ще продължава да тъне в дългове, а гражданите — в безнадеждие.
Източник – e-burgas.com.