Написано от Стоян Николов-Торлака, Биволъ
Без държава за бъдеще и капачките са бъдеще | Bivol.bg
Сега, на пръв поглед нещата са кристално ясни. Всички знаем, че българското здравеопазване е бездънна каца, в която се набутват едни милиарди, а те изчезват яко дим, без какъвто и да било видим ефект върху подобряването на качеството на получаваната от пациента услуга. Няма достатъчно болници, няма достатъчно лекари и медицински лица, няма модерна апаратура, всичко е потънало в бумащина, пробутват се все по-сложни схеми, за да се „усвоява“… В резултат хора умират пред безпомощните погледи на близките си, лекари и медицински сестри бягат зад граница, а политиците най-нагло вдигат рамене и се опитват да ни убедят, че не носят никаква вина за случващото се.
И на фона на всичко това някакви хора решават да вземат нещата в свои ръце и да не се примиряват със ситуацията. Инициативата им е колкото благородна, толкова и показателна за това до какви жалки дълбини е достигнало българското здравеопазване, благодарение на десетилетията лошо управление. Самият факт, че на някого му е дошла идеята да събира капачки от пластмасови бутилки, за да купува линейки за най-малките пациенти, защото държавата не може да го направи, е достатъчно красноречив за степента на отчаяние.
Напук обаче кампанията „Капачки за бъдеще“ набира все по-голяма популярност от година на година и дава и своите видими резултати. За девет кампании са закупени и дарени на детските отделения с страната 22 кувиоза, апаратура консумативи, а и неонатална линейка. Ако изключим достойната за възхищение упоритост на организаторите и участниците, кампанията е свидетелство за две неща. От една страна, когато човек иска да се справи с даден проблем и е достатъчно решителен, винаги се намира начин. А от друга, явно държавните институции хич не искат нито да се справят с проблеми, нито да са решителни, така че хората трябва да се справят сами, ако искат да се случва нещо положително. Кофти е във въздуха да витае все по-кристалното усещане, че гражданите не могат да разчитат за нищо на институциите, на които плащат данъци, очаквайки да вършат работата си съвестно, но какво пък? Свикнали сме.
Както всяко нещо обаче, така и кампанията „Капачки за бъдеще“ може да бъде разгледана и от други гледни точки. Особено у нас. По стара родна традиция българският народ отново е разединен.
Чудно колко се опрости взаимното плюене след появата на социалните мрежи. Направо мечта за народ като нашия, който винаги предпочита да измъдри нещо критично относно поведението на когото и да било, вместо да вземе инициативата в свои ръце и да даде личен пример. Само му дай повод. Макар че и без него си може. Поводът е желателно, но не задължително условие за започването на яростен спор. Все пак обаче, друго си е да спориш с повод. Някак по-голяма тежест има непоисканата ти от никого гражданска позиция.
Този път поводът е прозаичен. Кампанията „Капачки за бъдеще“ пак събира чували пластмаса. Хиляди хора от различни краища на страната месеци наред да трупат пластмасови капачки по тераси и мазета, само и само да дадат своя скромен принос за закупуване на неонатална линейка, която да помага за спасяването на живота на най-малките сред малките. На бъдещето на България.
Да, но не е баш така. Знаем ли ние колко пластмасови шишета трябва да се изхвърлят, за да се съберат толкова капачки? Ами чисто човешката гордост къде отива? Каква държава сме, щом трябва да събираме боклуци, за да се лекуваме? Защо вместо да трупат чували с капачки не изринат хрантутниците, от които би следвало да зависи парите за здравеопазване да отиват по предназначение? Тези и много други въпроси преливат в клетите социални мрежи и търсят отговори, които по принцип никой не е длъжен да дава. Защото в крайна сметка, събирайки капачки, не пречиш на никого, нали? Единствено помагаш. И на природата, и на децата.
Ако се замислим по-дълбоко обаче, може и да има известно основание за недоволните изказвания за кампанията. И тя, като „Българската Коледа“, е отчаяна мярка. Не решава проблема истински, а само запушва някакви дупчици във вехтото, изтърбушено отвсякъде корито, с което разполагаме като българска държавност.
Във всяка нормална държава благотворителните акции, в които се включват стотици хиляди хора, са ежедневие. Но каузите не са такива. Те са за надграждане, а не за покриване на елементарни, гарантирани от Конституцията, задължения на институциите. Като кувьозите, апаратурата в детските отделения и неонаталните линейки.
Никой гражданин, който си знае правата, няма да тръгне да върши работата на друг участник в Обществения договор. По-скоро би му потърсил отговорност защо самият той не си я върши. Това обаче е в нормална държава с работещо правосъдие и силно развито гражданско общество. При глухи институции и невъзможност да потърсиш съдебна отговорност от виновниците за състоянието на здравеопазването какъв е всъщност полезният ход?
Да събираш капачки, за да компенсираш поне част от изтичащите милиарди от здравната система или да тръбиш, че решението съвсем не е това и проблемите в държавата трябва да се решат кардинално, за да не се налага да правим какви ли не причудливи опълченски кампании за спасяването на човешки животи? Или и двете? Защото батакът в здравеопазването няма да се оправи нито отведнъж, нито скоро, а кувьозите, апаратурата и линейките трябват сега. И без това сме го закъсали тотално откъм прираст, остава да не се погрижим що-годе адекватно за малкото раждащи се деца.
Всеки има своята истина. Особено в социалните мрежи, където не е нужно да застанеш лице в лице с другомислещия, а и понякога може да изкажеш различно мнение просто напук. За да си ексцентричен. Основанията и аргументите обаче са си за всеки от нас. За пеленачетата трябва практически резултат, а не теория. Така че по-добре нещо да се върши, докато се опитваме да задвижим отдавна ръждясалото колело на промените в държавните институции. Иначе малко заприличваме на Буридановото магаре, не мислите ли?