Разказ на Симеон Добрев Добрев, ППМГ „Академик Никола Обрешков“ – Бургас
МОЯТ ЕВРЕЙСКИ ПРИЯТЕЛ
Като малък живеех в Пловдив, един проспериращ по времето на Царска България град. В един летен ден, когато с другите деца си играхме навън, в отсрещната къща, където живееха арменци и турци, се настаняваше ново семейство. Бързо се затичахме към новодошлия файтон и се запознахме с детето, казваше се Арън Коен. Тъмнокосо, със зелени очи, облечено в нормални дрехи. Семейството му имало проблеми в Горна Джумая, откъдето е баща му, и решило да се премести на нашата улица, където като малка е прекарвала детството си майка му. С моите приятели ги оставихме, за да не им пречим, и продължихме играта си. На следващия ден дойде и поиска да се запознаем:
– Здравейте, казвам се Коен- личеше си вълнението в речта му заради новите деца- вчера се настанихме в онази жълтата къща, може ли да играя с вас?
– Приятно ми е да се запознаем – подадох ръка с намерението да го разведа из близките улички, а междувременно да се поопознаем малко. – Ти какъв си, защото името ти не звучи българско?
– Евреин съм! Родът ми идва от Испания, когато през 1492 г. пъдят моите деди се установяват тук. Горд с историята си, а очите му сякаш искряха.
Арън беше много добро момче, без лоши чувства, винаги готов да ти помогне. Умееше да язди, защото в неговия край това ги е изхранвало. Много добър в разказването на истории, той винаги ни забавляваше. В училище се справяше редом с всички останали. На първия летен лагер не искаше да идва, защото много обичаше да прекарва време с баща си и да му помага в работата, да пътува и среща нови хора. Но цялото му семейство го задължи да отиде, поради факта че беше злояд и оттам много слабичък, дори татко подхвърли веднъж, като играхме на улицата:
– Момче, ела вкъщи да те нахраним, както трябва, кожа и кости си!
След този лагер за няколко дни не си беше вкъщи, защото отиваше на „пътешествие”, както го наричаше. Баща му, Коен отиваше в командировка и той с него, нямаше го за един-два, че дори понякога по три дни.
Един ден, след като се върнаха от Северна България, годината и датата бяха 1938-ма 11 ноември, с майка бяхме в магазина, а те влязоха след нас. Продавачът веднага прескочи щанда и се запъти към тях с думите:
– В беда сме! – личеше си уплахата в него.
– Как така? – отвърна Коен объркан. Взираше се в него със сериозно изражение.
– Вчера се завърнах от Германия, нещата не са цветущи! – никога не бях виждал човек, който да е толкова изплашен, колкото продавача Елисей. – Братовчед ми Абиел е бръснар. Докато се разхождахме по улиците вечерта, войници счупиха прозореца на бръснарницата и нарисуваха с бяла боя Давидовата звезда! Всички магазини, принадлежащи на евреи, бяха със счупени витрини и разграбени. Нарекоха тази вечер „Кристалната нощ”! Какво ще правим?
Коен Старши го хвана за ръка и му подшушна нещо на ухо, а Елисей се върна при нас и ни обслужи. В момента, в който излязохме от магазина, ключът се завъртя, но мама не каза нищо и аз също си замълчах. Не посмях да попитам.
Минаха две години, а разговорът в магазина беше вече изтрит от съзнанието ми. Нацистите вече бяха завладели Чехословакия, Полша, Унгария и Румъния, не остана нищо друго освен и ние да се присъединим към Оста. Евреите започнаха да остават без работа и имущество. В къщата на семейство Коен се появи първото радио на улицата, но беше конфискувано от властите. Всички евреи започнаха да носят Давидови значки, но моето приятелче я махаше и се нареждаше без никакви проблеми на опашката за хляб, където също имаше ред, който гласеше: „Първо българите, а след това евреите!”. За жалост почти не оставаше хляб за тях. След месец-два тези значки бяха променени с такива с лика на Царя и на Царицата. Много исках да имам и двете. Лично Цар Борис беше идвал на нашата улица малко преди да влезем в Оста, поздравихме го всички деца, които играхме, дори ни попита дали има място и за него, тогава футболът беше на доста високо ниво, а именно еврейчето на улицата беше много добро. Топката стигна до него и Царят беше на пътя му. Бутна топката между краката му, заобиколи го и продължи напред. Обърна се и рече:
– Момче, изигра ме, поздравления! Приятна игра!
Оттогава Арън имаше специално отношение към царя.
В жълтата къща, която с годините ставаше все по-приветлива, от време на време ходеше един добре облечен мъж, най-добрият приятел на Коен баща. Няколко дни по-късно го видях в компанията на двама свещеници във вестника със заглавие на първа страница: „Българският народ няма да търпи това! Не е в духовността на българина да преследва хора. Те са наши братя. Не можете да правите така!” Точно тези трима човека бяха Димитър Пешев и митрополитите Кирил и Стефан, които се застъпват за българските евреи. Не разбирах какво се случва, но забелязвах, че нещо със семейство Коен не е наред.
През 1942 г. по заповед на Цар Борис III се нареди, че всички евреи между 18 и 55 години са мобилизирани, за да строят пътища. Тъмнокосото момче и семейството му заминаха за накъде. Аз го помолих да ми пише от време на време.
Мина около месец, настъпи новата 1943 годината вече и аз реших да му пратя поздравителна картичка за нея. Не след дълго получих кратко писмо, което се състоеше от две-три изречения:
„Благодаря, че ми пишеш по случай новата година. Радвам се да разбера, че всичко с теб е добре. При нас условията не са най-добрите, но засега има светлина на края на тунела.”
Два дни след това писмо до нас достигнаха новините, че от окупационните зони, които сме получили от Германия, а именно Македония и Тракия, ще бъдат депортирани 20 000 евреи в Полша, но били изпратени половината. Нещата дори за моя детски ум не вървяха на добре.
Научихме, че държавата без намесата на Царя е взела решение да компенсира с българските евреи, за да може бройката да се допълни. И повече не чухме за тях…
От март месец 1943 година минаха 60 години. Аз все още живея на същия адрес в Пловдив. Една сутрин звънеца ме събужда.
– Имате писмо от Израел! – бързо ме информира пощальона. В горния десен ъгъл пише от господин Коен. Звучеше ми познато, но не можех да се сетя за нищо. Вътре намирам две значки с лика на Цар Борис и Царица Йонна. Зачитам се в текста и се хващам за главата.
„Здравей, русоляви ми приятелю!
Аз съм Арън, твоят еврейски приятел, с когото се запозна, когато беше на пет. Този същият, който избяга от смъртта благодарение на Царство България. Бих искал да се върна в България, когато можеш да ме посрещнеш. Имам незавършена работа…
С уважение: Арън Коен”
Мислех, че сънувам. Веднага взех лист хартия, една химикалка, плик и марка. Написах, че с нетърпение го очаквам, изпратих писмото и започнах да чакам.
Отминаха две седмици, докато най-накрая дойде. Прегръщахме се, поплакахме и аз накрая събрах смелост да го питам директно:
– Но Арън, мислихме че си мъртъв, че си заминал за някой концлагер – очите ми се напълниха със сълзи.
– И ние така си мислихме, когато ни затвориха в едно училище близо до София. Когато ни натовариха по влаковете, вече бяхме изгубили надежда… – нещо в него светна, сякаш отново стана млад, и отвътре го изпълваше щастие – Митрополит Кирил дойде с още свещеници, застанаха по оградите и тогава извика: „Ако трябва, пред влака ще застана, но вие, българи, няма да заминете!”.
– Но защо това не стигна до нас? – попитах с поглед зачуден.
Той продължи разказа си, без да ми отговаря пряко.
– Спасихме се 50 000 евреи. Няколко месеца по-късно всички деца между 12 и 15 години трябваше да съберат багажа си и да заминат за Палестина. Тогава бях на 13, оттук-оттам дочухме, че Царят е платил с триста килограма злато на Англия, за да ни се издадат английски паспорти и да тръгнем към Свещената Земя. Руснаците наближаваха все повече държавата, тогава ни изпратиха. С влак пътувахме от София до Ливан, а след това с автобус до Израел. На 15 се записах в училище за военни и заедно с другите потеглили от България се борехме за независима държава. Аз бях от специалните части, когато бавно-бавно крачехме към Йерусалим.
– Как говориш толкова правилно, сякаш вчера си тръгнал?
– Аз съм български евреин, никога няма да забравя какво направи държавата за мен! Имам само една молба към теб. Би ли ме закарал до София?
– Разбира се, приятелю!
Тръгнахме към София и през цялото време си говорихме за това как България е изиграла много важна роля за развитието му и че е мечтал да се завърне.
Когато стигнахме града, трябваше да открием митрополита, на когото по случайност се натъкнахме в храма „Св. София”. Имахме 15 мин, в които да разговаряме с него, точно колкото трябват на Арън да разкаже историята си и да разбере къде да се преклони пред останките на митрополит Кирил.
– Отиди в Бачковския манастир, там почиват те! С Бога! – упъти го свещеникът.
– Благодаря Ви! С Бога! – отвърна моят приятел.
Качихме се в колата и реших да попитам:
– Защо точно митрополит Кирил?
Погледна ме с пълни със сълзи очи и ми отговори, че преди да заминат за Израел с малкия му брат, майка му поискала, след като се върне в България, да се помоли на гроба му, тъй като той ги бе спасил.
– Ами Царят помогна ли с нещо? – полюбопитствах аз.
– Ако не беше той, нямаше да ме има сега до теб, но първо ще свърша работата на майка ми, а именно да се помоля от името на цялото семейство, а след това ще отидем до Рилския манастир, за да благодаря още веднъж на своя спасител.
Разказ на Георги Георгиев Дичков, ЕГ „Христо Ботев“- Кърджали
БОЛКАТА И ПАМЕТТА НА ЗВЕЗДИТЕ
Болката и паметта на звездите
Този разказ се базира на действителни лица от филм за спасение на българските евреи за повече достоверност, но е художествена измислица. Имената на Мими, Берта, Николов, Бенжамен, Нигяр, Георги- младши и Георги- старши са реални.
29.12.2022, Мемориал на Холокоста в Берлин, Германия
Забелязваха се веднага. Не поради малкото хора и ситния дъжд, който ситен, ситен- но мокрещ, беше уплашил гостите на Берлин. Две жени с посребрени коси, подаващи се от кърпите на главите им. Вървяха много бавно между каменните блокове с различна височина, спираха се, губеха се от поглед, когато блоковете ставаха по-високи от тях, появяваха се пак….
И отново се губеха. На по-ниските блокове се спираха и говореха тихо, след кратък размисъл: „Накъде?“, защото така подредени блоковете образуваха безбройни мини-кръстопътища, пак тръгваха, губеха се, появяваха се… Това бяха Берта и Мими, две еврейки от България, които благодарение на случайността се бяха озовали една до друга в самолета от София за Берлин.
С изненада установиха, че не само това пътуване ги свързва…. И аз – Георги – бях с тях в самолета, но не очаквах да ги срещна на този мемориал… Много случайности. Знак, че историята трябва да се разкаже.
20.03.1943, Видин, България
Мими гледаше как майка й сръчно, опитвайки се да скрие сълзите си от нея и сестрите й, зашиваше платнени еврейски звезди на дрехите им. Мими като най-малката от трите много се зарадва, че ще има звезда и на дрехата си. Всички в къщи й викаха „Звездичка“. Малко се ядоса, че и сестрите ѝ ставаха звезди като нея и попита:
– Мамо, нали само аз съм звезда?
– Да, така е – отговори майка ѝ, избърсвайки сълзите си – Ти си нашата единствена звездичка. Но понякога се налага и другите да бъдат, без да го искат. Искам да знаете, че ни чакат много трудни дни, само затова, че сме звезди. Трябва да бъдем силни и да останем добри.
Мими се обърка. Малката й главичка не разбираше нищо… И излезе на улицата пред къщи, за да си поиграе с Иванка и Пенка. Но виждайки я, те избягаха. Мими съвсем се обърка, нейните приятелки, с които се бяха заклели във вечно приятелство,…. с които правеха всичко заедно… Бяха се родили в една и съща година и сега бяха и трите първолачета в един клас, ходеха заедно на училище….. Разстроена, се прибра и сподели:
– Мамо, Иванка и Пенка не се зарадваха на звездата ми. Прибраха си парцалените кукли и избягаха от мен. Но, маминка, ще им мине. Утре ще ходим заедно на училище.
И докосна звездата на плетената си жилетка, която беше на Авиела, а още преди това – на Йемима.
Майка ѝ се приближи, прегърна я и я сложи в скута си. Даде знак на двете ѝ сестри да се приближат. Този път остави сълзите й да текат, не се опита да ги скрие, въздъхна и заговори:
– От утре няма да ходите заедно на училище. Еврейските деца няма да могат да учат с българчета. Но и това ще отмине, запомнете…. Вашите приятели могат да правят нелогични неща, но пак сте приятели….
И трудните времена дойдоха. В магазина им казваха, че за купона на Мими хляб няма. Майка им ставаше все по-тъжна, баща им не можеше да си намери работа, въпреки че беше майстор. Храната на масата им ставаше все по-оскъдна. Хлябът миришеше на тиква, защото нямаше брашно и майка им добавяше тиква към брашното… На улицата ги отбягваха, посочваха ги с пръст…. Чуваше се, че ще ги транспортират до Германия, където било страшно…
Мими порасна и разбра защо това им се е случило. Обясни си много неща и думи, които тогава не разбираше. Закон за защита на нацията… Питаше се как и с какво тя и нейното семейство са заплашвали държавата, нацията…Защо е било решено да умре… Но знаеше, че е била спасена от Иванка и Пенка, от българите. Затова си остана в България, нейната родина… И никога не забрави думите на майка си.
20.03.1943, Карнобат, България
Берта беше на училище. Имаше час по български език, когато прислужникът чичо Петър дойде и съобщи, че всички ученици трябва да излязат на двора. Строиха ги. След това директорът заповяда на Берта, Лиора и Рафаела да излязат пред строя. Съобщиха им, че съгласно ЗЗН (Закон за защита на нацията) вече нямат никакви права, включително и да посещават училище. Трите момичета наведоха глави. Очакваха го. От месеци се шушукаше, че нещо се готви срещу евреите, нещо страшно… Хиляди въпроси, нямащи логичен отговор, изникнаха в съзнанието й… Заплака. Нямаше да сбъдне мечтите си, ако не учеше. Искаше да стане лекарка. Да спасява животи… Но сега трябваше да се спасява, да оцелява… Настана тишина….Прибра се с тежки стъпки вкъщи. Нямаше смисъл да обяснява. Лицата на всички говореха. Въпреки трудностите цялото семейство се „впрегна“ и направи невъзможното, но изучи единствения ѝ брат. Берта носеше страданието си безмълвно, но при чуждото страдание не можеше да стои безучастна.
Разбираше защо трябваше да спи облечена, обута и нарамила 10 килограмова раница. А раниците на родителите й тежаха 20 килограма. Трябваше във всеки един момент да бъдат готови за транспортиране в Германия, в онези ужасни лагери…. Всичко това разбираше….
Но не разбра защо учителят по физическо Николов преби без повод Бенжамен. Яростно, гневно, жестоко, безмилостно…. Докато ослепее. За цял живот.
Не разбра защо през ден-два по нощите чупеха стъклата на всички еврейски къщи в малкия квартал. Плачът на бебетата и децата още отеква в съзнанието й. Сънува, а не иска. Иска да забрави, а не трябва. Не заради мъст, а за да се помни. Защото човешката памет е удивително къса. Човек не се учи от грешките си… Повтаря ги и убива хора, деца, мечти. Убива звезди. И тогава настава мрак.
Всички роднини на Берта се преселиха в Израел, те си имат две родини. Но тя остана. Тук е нейната родина, тя няма нужда от две родини. Преглъща болката, че нейният гроб ще е самотен и далеч от този на роднините й. Единствената й болка. Осъзнат избор.
16.05.1983, Комунига, Кърджалийско, България
Нигяр се събуди – както винаги много късно. Можеше обаче още да поспи. Обичаше да си поспива, а нали беше и звездата на баща си. Никой не се осмеляваше да я събуди. Пазеха тишина. Живееха на четвъртия етаж на учителския блок в центъра на селото, откъдето всичко се виждаше – селото и прекрасните Родопи в далечината.
Тропот, нетипичен за спокойното село, я събуди. Изправи се в леглото, погледна през прозореца и до новопостроената детска градина видя бронетранспортьор…
След няколко дни вече се казваше Нина. „Възроди се.“ Всички получиха нови имена. „Възродиха се.“ Но дали станаха други хора. Не се наложи да носи звезда, но си „носеше“ новото име.
Порасна, пак стана Нигяр. Но си остана същият човек. Отговори си на много въпроси, но пък се появиха други. Ако със смяната на имената хората ставаха добри, бихме победили лесно, бързо и мирно ЗЛОТО по света. И всеки би го направил доброволно- при това знаейки прекрасно с колко любов се кръщава дете. Как се избира име. Как всеки избор има своя невероятна история. Колко обич влагат родителите в името на детето си. Името на Нигяр е избрано от любимия й вуйчо.
16.07.2007, Кърджали, България
Нигяр роди Георги. Кръсти го на баща му.
22.12.2023, летище София, Терминал 2, България
Мими, Берта, Нигяр, Георги- младши и Георги- старши – всичките българи – летят от София за Берлин с полет на Луфтханза.
Берлин, 29.12.2022, Мемориал на Холокоста в Берлин, Германия
Дъждът продължава да вали ситно и да мокри. Но това не плаши нито Берта и Мими, нито Георги и родителите му. Вървят през тесните алеи на мемориала, спират се на мини-кръстопътищата, оглеждат се, избират посока и пак тръгват.
Поради различната височина на каменните блокове, достигащи 5 метра, на някои места те обзема безнадеждност, небето почти не се вижда, буца засяда в гърлото ти, но вървиш…. Височината на блоковете намалява, небето над главата ти просветлява, надеждата се връща…
Сигурно така са се чувствали евреите по време на Холокоста. Може и това да е бил замисълът на творците. Жертвите не са цифра, а съдби. Звезди. 6 000 000. Загинали. А колко ранени?
Понякога е хубаво, когато звездите не са на небето, а на земята. И носят болката от миналото, помнят я, но не за да отмъщават, а да предпазват помнещите от грешки. И не само помнещите.
Георги младши решава да заговори Мими и Берта. Приближава се и забелязва звездите на гърдите им. Иска да чуе техните истории. Иска те да чуят историята на майка му. Защото звездите помнят.
03.01.2023, летище Берлин-Бранденбург, Германия
Мими, Берта, Нигяр, Георги- младши и Георги- старши – всичките българи- летят от Берлин за София с полет на Луфтханза. Прибират се в родината си. Слизат от небето. Звезди са, но домът им е на земята. Носят тлеещата болка от миналото си, която озарява пътищата им. Берта и Мими без уговорка, но едновременно разшиват неловко звездите от гърдите си и ги подават безмълвно на Георги- младши.