29 години, които ни отделят от съветския живот.
Вървиш сега. Тишина. Руски снайперисти на всеки ъгъл отдават почит. Чела с червени точки. Доказателство, че собственикът може всичко. Стъпките отекват по мраморния под като куршуми срещу журналисти. Малка приемна и изведнъж се изправяш пред една врата. Малка, като за джудже. Руско, но мощно. Когато я отворят обаче, влизаш в огромна зала и изведнъж се изправяш пред НЕГО!
Заставаш очи в очи с Бащицата! Всичко под погледа на портрета от снетата – Ленин. Отвън са останали ежедневието и сигурността.
А погледът е фокусиран само в Него. В ниската фигура, която изпълва тази огромна зала. Искаш да хванеш всеки жест, всяка мимика на лицето, всеки звук. Звук от предпазителя на Макаров. Тук се говори тихо, движенията са бавни. Трябва да държиш ръцете си така че да ги вижда. Всеки поглед е знак. Паричен знак.
Путин е висок, изправен е 130 см, енергичен, с ведро лице и усмихващи се очи. Сякаш през цялото време мисли за Немцов. Излъчва спокойствието, че притежава целия петрол на света, и увереността, че е прибрал денгите на целия руски народ. И благост. За първи път приема Борисов. Премиерът е напрегнат. Стиснал зъби и бузи. Разговарят на четири очи. В началото на разговора Путин си припомня детството – бурканите с белени домати от България. Наблюдавайки ги отстрани двамата изглеждаха като братя. Като братя Аргирови, като Каин и Авел. Видимо доволни един от друг, с някаква химия помежду им, вероятно новичок. Взирах се в очите на Путин. Грееха!…