Никога не съм писал за проституцията, поне като основна тема. Отчитам този пропуск. Проституцията е дълбоко уважавана професия, затова и заслужава словото за нея. Уважава я и руският президент, както знаем отскоро, уважава я и американският президент, както знаем отдавна. Да я уважа най-после и аз, макар че ще пиша за доста по-специфична форма на проституирането.
Отварям Уикипедия. Има нещо красиво в достъпната простота, с която там се подхожда към простосмъртния читател, каквито сме почти всички ние. Обясняват ни се сложни материи в подходяща за нас форма. Така и трябва за такива като нас, та да разбираме лесно и бързо.
И тъй, що е проституция?
„Проституция е продаването на сексуални услуги […] срещу пари или друг вид материални облаги.”
Ама само сексуални услуги ли? Отговарят ни веднага:
„Лицето, продаващо сексуалните услуги, е проститутка, вид сексуален работник. В по-общия смисъл на думата за всеки, който продава услуги за кауза, която се смята за недостойна, може да се каже, че проституира.”
Много добре! Простичко и кратко! Напълно споделям, че „може да се каже”, затова директно го казвам: всеки, който продава услуги за кауза, която се смята за недостойна (меко казано – недостойна), проституира.
Ето че Уикипедия ми (ни) спести куп усилия, време и думи, за да обяснявам що е проституистика и каква е разликата с проституцията. Понеже едно е да си „сексуален работник” и да продаваш тялото си „срещу пари или друг вид материални облаги”, съвсем друго е да продаваш „услуги за кауза, която се смята за недостойна”.
Болката на този текст е проституистиката в съвременната българска журналистика. Болката му е мракът в тази професия. (Накрая задължително ще кажа няколко благодарствени думи и за светлината.) Болката е служенето на недостойни казуси чрез словото – писмено и устно. Няма обаче да се занимавам със собствениците на магазините и офисите, където се продават журналистически услуги за недостойни каузи. Не ми се пише за босовете на занаята с услугите.
Стотици пъти съм писал за шопари, нерези, свине и свинчета със звънчета, за свинчо-звънчовата философия на успеха при продаването на специфични сиво-черни услуги в печатен, радио-телевизионен и интернет пакетаж, за свинчо-звънчовия светоглед, за свинчо-звънчовата схема на паяжиниране, изобщо за свинчо-звънчовата ни тиквеноглава държава.
Болката на този текст е работата на редовите продавачи в магазините и на редовите служители в офисите, където се продават онези медийни услуги за онези каузи. Посветен е на трудещите се, свободно избрали този продажен труд. Посветен е на представителна част на редовата българска журналистика, заради която ту беснеем от гняв, то немеем от национален позор.
Почвам с няколко задължителни бележки.
Първо, за вината. Няма спор кой е по-виновен. Да – виновни са най-напред и босовете на държавата, и босовете, господарите, чорбаджиите на журналистиката. Да – състоянието на съвременната ни журналистика като цяло е следствие на политическата ситуация у нас. Да – четвъртата власт е функция на покварените власти №1, №2 и №3 – законодателната, изпълнителната и съдебната. Да – виновна е първо властта на българомразците, българоотродените и българонепукистите, които – за кой ли път овластени – отново съсипват за кой ли път България, а чак след тяхната идва вината на проституиращата журналистика.
Е, и? Тези безспорни факти оправдават ли ширещата се журналистическа проституистика? Да не би хомо сапиенс по тия паралели да е лишен от свободен избор?
Втора бележка. Извънредно интересен въпрос е дали журналистическата проститутка смята каузата, на която служи, в името на която върши ония услуги, за недостойна. Някои я смятат, ама преглъщат, макар и по-трудно. Дори често-често се задавят, ама преглъщат. Други не я смятат, сиреч приемат си я каузата за достойна, и живот си живеят с преглъщането.
Е, и? Кой се интересува какво мисли проститутката за собствената си служба? И какви усилия полага при гълтането.
Трето, последно. Не пиша тези кратки редове само като читател и зрител, а и като участник. Бил съм и аз няколко пъти журналист на зрели години, вярно – само в малки частни вестници и списания, при това профилирани. Работил съм и в политически вестник – „Про и Анти”. Което ми дава основание да си мисля, че все нещо съм виждал с очите си. Виждал съм на живо що е проституистика в медиите. И политическа, и социална, и офисна, и всякаква.
Точно преди 26 години списвах с един-двама колеги вестник „Правен наблюдател”. Беше по времето, когато босовете (политическите, кадесарските и журналистическите босове) виждаха сметката на правителството на Филип Димитров, което беше ялово, но в никакъв случай шопаро-нерезово. Та на рампата на ИПК „Родина”, докато лентата приплъзваше мизерния ни тираж, до мен весело се смееше един популярен тогава издател на много вестници, чакайки съседната лента да започне да бълва огромния брой пакети с едно от неговите издания. Веселякът бе с дълга бяла брада, гръмогласен и много се гордееше със своите многобройни еротични и всякакви други парцали. (Не е важно името му, хората от бранша ще се сетят кой е.)
Та този сърдечен мъж все ми предлагаше всеки вторник, докато„Правен наблюдател” още не беше фалирал от недоимък, все ме канеше да се обединим един вид, да направим общ вестник – ха-ха!, – демек ние да публикуваме някои правни аспекти на постсоциалистическата и предмутренската еротика, а той да ни илюстрира сериозните правни теми със ония замазани снимки от неговите вестници, като придружава фотосите със свои кратки секскоментари. И всеки вторник ме тупаше дружески по рамото, заливайки се от смях.
Ха-ха!
Днес, сега, докато пиша, си мисля, че такъв илюстриран вестник за власти №1, №2 и №3 би продал като нищо 200 хиляди тираж. И тогава би продал, пък и днес може би, ако снимките са качествени, без да броим гарантираното качество на секскоментарите.
Делово по темата.
България е на 111-о място по свобода на словото. Не съм сигурен, че числото е точно, може вече да сме по-надолу, но това е без значение. Иначе речено, ние сме около Конго, Чад и Уганда по степен на проституистиката, която изисква клиентът (босовете) и с която безгласно се съгласява несвободната словесно проститутка. С една огромна обаче разлика: в братско Конго баш босът Бонго-Бонго ще те изяде жив на закуска, ако не се съгласиш да „услугваш”, а децата ти ще си ги запази за вечеря, докато у нас, в божем Европа, проститутката журналист „услугва” според собствения си свободен избор, без да е заплашен от кулинарните страсти на босовете.
Нека погледнем какъв е резултатът от този „каторжен” журналистически труд по нашите земи. Говоря за „най-четените” вестници. Как реагира потребителят на проституистиката, поръчана от босовете? (Сигурен съм, същото се отнася за почти всички вестници, разположени „централно и по места”.) Да видим. Всеки делничен ден следобед и надвечер моя милост (понеже съм дядо на двама внуци) минава покрай сергиите на няколко ключови места из София.
Това са двата подлеза на метрото в центъра, спирката долу под Университета, квартал „Лозенец”, другаде. Навсякъде е едно и също: купища „Труд”, „24 часа”, „Стандарт”, „Монитор”, „Телеграф”, „Дума” „Галерия” и прочее всекидневна и седмична цветна макулатура. Гледам и изпитвам огромно облекчение. Защото всеки непродаден екземпляр означава един човек (или цяло семейство) по-малко в масата събратя, облъчени с лъжа, измама, демагогия, простотия, пошлост.
Пак съм сигурен, че при телевизиите и повечето сайтове е пак същото като финансови резултати и изобщо като професионална реализация. Имам пред вид журналистическата част от работата им. Четат се развлекателните „профили”, гледат се шоупрограмите и разните реалити формати – но това не е журналистика, а е нещо друго, макар и там да е препълнено, да е удавено с проституистика.
Иначе – без пикантериите и шоуто – телевизиите и повечето сайтове, както и вестниците, разбира се, отдавна да са фалирали, ако не е държавната и корпоративната им поддръжка чрез реклами и задкулисни корупционни дотации. Пари, огромни грешни пари, давани тъкмо заради промиването на мозъци в угодна на властта посока на промивката и ибрикчийството, от една страна, и заради славословията, четкането на държавни и корпоративни ега, вдигането на импотентни рейтинги, от друга. Накратко, заради пиар крепенето на властта на властимащите. Още по-накратко – заради преданата проституистика.
С което изобщо не искам да кажа, че и самата „чиста” журналистика от този проституиращ порядък няма пазар у нас, че съвсем не би се търсила, ако не бяха пикантериите и шоуто. Че едва ли не щеше да е самотна и забравена в проституисткото си всекидневие. За пазара обаче – отново след малко.
Да се върнем на слугите в тази идилична корелация слуга-услуга.
Не е така, както си мислят мнозина добри, но наивни хора. Всуе жалят проституиращите журналисти добрите хора извън бранша. Никакви жертви няма в тая игра, ако не броим изключенията сред най-младите и неопитните. Не е такъв случаят разни престъпни босове с престъпни намерения да наемат честни и почтени люде, да ги мачкат и сетне развращават.
Не. Не е вярно, че бъдещият журналист притежава моралните устои и устойчивия светоглед на порядъчен човек и затова отива в медиите, за да го защитава светогледа си чрез журналистиката. Обратното е преобладаващата практика – ти нямаш морални устои и устойчив светоглед, ти си готов да слугуваш/услугваш, затова отиваш, ослушваш се и ставаш помияр и подлога, ибрикчия на собственика, на боса, на политиците, на който плаща.
Ето защо, като изгонят някого за несправяне с услугите или защото съвестта му се е събудила – стават и такива освествания понякога, има наплив за мястото му, особено пък в „престижните” издания. Иначе защо ще напират „като тигри” Сюлейманови – нали всички измежду щурмуващите добре знаят, че там царува проституистиката, несвободата на словото!
Поне за мен най-болезнен не е проблемът как се пречи отвън на истинската журналистика – без значение парламентът ли пречи, правителството ли, прокуратурата и съдът ли, самите медийни олигарси ли. Проблемът е, че системата, която сме изградили и търпим като общество, не само допуска, а толерира, буквално размножава (копипейства!) роби по психика, които в значителна степен владеят общественото мнение. Защо болеем тогава на какъв хал е общественото ни мнение по всеки жизненоважен въпрос?
Впрочем, колцина болеят?
Ще го кажа и другояче за „жертвите”.
Замислете се: с каква мисъл отива на работа един типичен журналист от този тъмен отбор, откъм тази, мрачната страна на барикадата? Да служи на обществото ли, или да угоди на прекия шеф, на големия шеф, а ако даде дяволът – и на най-големите шефове по жълтите павета?
Смразяващият отговор не се ли натрапва?
Като споменах лукавия… Ще напомня на читателя кои са седемте смъртни гряха: похот, чревоугодие, алчност, леност, гняв, завист, горделивост или високомерие. А сега си представете някои от най-титулуваните главни редактори и директори на медии, някои от най-популярните водещи на разни помии, някои от най-известните писачи на разни „анализи”, някои от най-любимите на властта „репортери” със и без поли, представете си всички босове на титулуваните и любимите, представете си и босовете на босовете. И пак прочетете кои са седемте смъртни гряха.
А как лъжат! Как лъжат като влашки цигани! Ама да не начевам и с 10-те Божи заповеди.
Ето сега вече бихме могли и да си отговорим на хипотетичния казус: ако читав човек поиска да създаде читав национален вестник, читава национална медия – кой ще му даде пари? Кой ще субсидира благородното начинание? Кой ще го подкрепи не с думи, а с дело? Правилно – никой. (Освен жена му, ако е читава.) Системата не допуска „диверсанти” през граничната барикада. Чумавото не търпи здраво около себе си.
И, моля, да не забравяме, че ние създадохме системата, макар и без да щем. Да не забравяме, че ние я търпим, че ние я издържаме с парите си. И че ние сме ѝ – поне на книга – чорбаджиите. Книгата се нарича Конституция на Република България.
Стигам пак до пазара, както обещах. Вярно е – все още има пазар за проституистиката, и то доста приличен въпреки купищата макулатура надвечер. Или по-скоро базар има. Масовият потребител не го е много-много еня какво дъвче. Все още. (По-претенциозните отдавна заобикалят вонящата сергия и се хранят от малкото сиромашки, но прилични кухни.)
Какъвто масовият потребител, такава и журналистиката (включително „чистата” журналистика) за масите. Каквото масово се яде, това и масово се предлага. Обществото ни (като цяло) безметежно е заспало или пък е капитулирало пред журналистическата проституистика. Няма непримиримост към нея, липсват изисквания за някакво поне приличие от кумова срама. Говоря за масова непримиримост, за масови обществени изисквания за приличие и професионализъм.
Докога ще е така ли? Господ знае. При всички положения – докато населението (като цяло) на тази територия не се превърне в достоен народ с истинска съвременна държавност, ще е така. Докато населението не осъзнае, че е било и е народ, докато не си припомни, че е един от най-старите народи на този най-цивилизован континент, ще е така. Докато населението не проумее, че няма път напред, че няма бъдеще в позорната опаковка на население, а само като достоен народ, ще е така.
Проумее ли, ще му се наложи на народа да промени системата, сиреч да изкорми до дъно и да преобрази структурата и работата на власти №1, №2 и №3. Едва тогава ще дойде ред да погребем и проституистиката на власт №4. Не по-рано, колкото и да ни се иска на малцинството да е по-рано.
Всичко написано дотук беше надзъртане към страната на мрака.
А сега – за финал – да се обърнем с лице към светлината. Колкото и да ѝ пречат, колкото и да я затъмнят, колкото и да я душат, тя свети. Да, у нас! Може и да не е ярко (111-о място!), ама свети напук на мрака. Напук на системата такава, каквато я изградихме с безволие, глупост и страх. Има куп хора у нас, които чета, гледам и слушам, свестни хора, които предано си вършат работата в сайтове, блогове, тук-там и из по-големите медии, тук-там и из провинцията.
Значи, може да се живее в този бранш и без да си продаваш душата. Без да проституираш, без да слугуваш. Има много и много такива журналисти. Ако не бяха те, ако не беше светлината, която те пръскат всекидневно, как щяхме да научаваме какво става наистина в България, как щяхме да си сверяваме часовниците, ако ги нямаше коментарите им, анализите им, споделените им публично болки, нашите общи болки…
Прочее, ако някой събрат таи съмнения как ще завърши един ден битката на светлината с тъмнината, нека се порови в историята, за да се убеди, че никъде и никога мракът не е побеждавал в дългосрочен план. И тук няма да надделее.
А проституистиката – и не само в журналистиката, не само! – ще остане да живурка, за да ни напомня как не бива да се живее.
http://readvasko.com/index.php/commentaries/363-zurnalistika-i-prostituistika