Системата си работеше като добре смазана машина дълго време. Толкова дълго време, че се беше превърнало в безвремие. Всички виждахме, че нещата не са наред, някои от нас дори имаха дързостта да изкарват сигнали, документи, факти, аргументи, чрез които да алармират, че царят е гол, но това сякаш не правеше впечатление на никого.
Всъщност, правеше впечатление. Затова паднахме стремглаво в независимите класации за свобода на словото, затова Народното събрание и прокуратурата ни имаха доверието на един от всеки двайсет българи, затова върху главите на всички, посмели да се опълчат в името на законността, се изсипваше целият (не)справедлив гняв на ония от системата.
На тях не им пукаше. Всички властови ресурси – политически, финансови, медийни, правораздавателни, бяха в техни ръце. Голяма работа, че някой бил надигнал глас, че евросредствата се разпределят между наши хора, че на върха на държавата стоят престъпници или че съдебната ни система е в услуга на мафията, а не на Темида, че местната власт е нещо средно между дерибеи и владетели на феодални имения. Какво от това, че здравеопазването не работи и хора мрат пред вратите на болниците, че образованието драматично се срива и създава функционално неграмотни само, за да има достатъчно бройки в дадено училище, че инвеститорите бягат като дявол от тамян от България, за да не бъдат рекетирани?
Какви ли не скандални разкрития с документи бяха направени, колко ли не доказателства бяха събрани и предадени на отговорните институции… Глас в пустиня. Ама тоя имал незаконна застроена площ, оня вдигнал хотел, третия превърнал в губерния крайбрежна ивица, къщи в Барселона, кюлчета в чекмеджета, инхаус торби с пари, строежи на тръби с наши пари в интерес на чужди държави. Кучетата си лаеха, биволите си мучахме, а Жипката си вървеше. Защото колкото и ясни доказателства за корупция, беззаконие и безхаберие да изкараш, Каскета на Бочко и на Шиши няма как да посегне. Той е ръката на Господ, все пак.
Сега, искам да направя твърде нужното уточнение, че хич не ми се удава да хваля политици. Скъсах от критика Променливите още преди да спечелят изборите. И ще продължавам да го правя с най-голямо усърдие. Не и в този текст. Защото „системата“ започна да скърца и вече хич не е добре смазана машина за корупция, кражби и замитане на престъпления под килима.
Безспорно, ако не беше дългогодишният отпор на шепа хора, медии и граждански организации, сегашният премиер нямаше изобщо да бъде премиер, камо ли да има куража да заяви от трибуната на Народното събрание, че главният прокурор е сред лидерите на престъпността в България. Безспорно и министърът на правосъдието нямаше да е толкова категорична и конкретна в намерението си да смени не само Гешев, а и самата структура на Прокуратурата. Без яката гърбина на пробуждащото се гражданско общество, което от 2013-а насам наскача на площадите неколкократно, яде милиционерски бой, беше неглижирано или, по-лошо, използвано от политиците, но не се отказа, всичкото това нямаше да се случва.
Но, ето, че се случва. Премиерът говори открито за мафията, окупирала държавата. Даже и носи списък с имена на Гешев, който винаги е с широко затворени очи и не вижда какво се случва. Списъкът бил несериозен, защото се базирал на медийни публикации? Достатъчно е да познавате публикациите поне на Биволъ, БОЕЦ и Бърд, за да знаете, че разследванията са базирани на достатъчно документи и неопровержими факти, за да се сезира не Прокуратура, а Второто пришествие. Досега обаче тоя, дето трябваше да се сезира, да разследва и да повдига обвинения срещу най-едрите престъпници, си драпаше макарите. Простете ме за вулгарния изказ. И да не ми простите, пак ще го преживея, няма проблем.
Престъпниците обаче не могат да го преживеят. Да, все още няма никой в затвора, но по всичко личи, че натам отиват работите. От къде личи ли? Много просто. От реакциите на самите престъпници.
Достатъчно е да се чуят истеричните гласчета на Бойко, Данчо Ментата и Карадайъ, да се види страхът в погледа на Гешев и да се анализира подвитата опашка на Цацаров, за да стане кристално ясно, че системата вече не само скърца, а и скрибуца. Когато нещата започнат да бъдат наричани със собствените им имена и се предприемат конкретни действия, кочината неминуемо ще се срине. Не днес. Не и утре. А, когато и да се случи, ще трябва да се чистят тонове и тонове л**на. Но процесът вече е необратим. Връщане към стабилитетът, работата, пребиването на дузпи докато ги вкараме няма.
И това е добра новина. Продължението предстои. Неясно е, има много условности, но какво пък? Ще продължим да живеем в интересни времена. Обаче с малко по-ясно усещане за справедливост.