На един харвард разстояние или защо Киряк Стефчов е безспорно отрицателен герой, но Рачко Пръдлето минава и за положителен
Автор: Ирина Керемидчиева
Гледах интервюто на Кирил Петков за предаването „HARDTalk“ на BBC. Прочетох и възторжените отзиви – от „за първи път не ме е срам”до „той владее идиомите”. Видях и невъзможността да не си харесал, невъзможността изобщо нещо да те е смутило. Всъщност правилно – щом сме си избрали тези управници, трябва да си ги харесваме. Никакви упреци!
Не се замислих кой в тези коментари е „трол” и кой не е. Вместо това си мечтая да беше направена републиката ни от Ботев и Левски. Или поне да имахме една страничка от тях, която в исторически моменти, от които почти не сме излизали, да прочитаме, както психолозите съветват да връщаме душевното си равновесие, гледайки пръста си с въпрос „това реално ли е“, а неспециалистите препоръчват ощипване, за да знаем дали не сънуваме, та да четем тази страничка с разговорите им в онази обрулена воденица и да се съфирясваме.
Представям си, както моето 18-годишно при убийството на Джон Ленън поколение си пускаше Imagine All The Peоple да правят разни добри неща. Вече не си представям all the people, драпам останалите десетинахиляди грамотни сънародници да прибират от време на време зелника и да не се замерят с упреци кой от лапащите, как го ял. Ще го яде както си иска, щом му го даваме, разбира се, че ще го яде.
Искам да не бъдем не просто роби (макар че ние още си го браним робството, какво ли съм се размечтала), тия дни съм се сетила, че искам да не сме манкурти.
Тук няколко думи (не повече) за думата, щото дори моето родено преди свободата поколение, редило се на опашките за книги, до днес излизащи на купове по кофите, не помни тези герои на Чингиз Айтматов. Няколко думи какво е манкурт, за изисканата публика – приемете, че са роби.
За другите описанието на Айтматов го има в оригинал в нета, романът Денят по-дълъг е от век услужливо е достъпен също онлайн.
Смекчено, да не стане отегчено читателското тяло, легендата е такава: След свирепа жестокост към пленените от тях сарозеки жуанжуаните пощадявали живота им, а робът, благодарен за спасението от ужасните мъки, ставал техен завинаги, ставал манкурт, готов да убива по заповед на господаря, включително майка си. Идеята е, че немислимата жестокост не е лишаване от собственост, от свобода, жестокостта е лишаване от памет.
Прилича ли си тази неприятна история с повтаряното до обезличаване „заветите на Ботев и Левски“ – който ни освободи, той ще ни пороби?
Затова младите, дето ни освободиха от поредното кратичко, все пак робство, само ще ги гледаме, няма да ги питаме, няма да ги пипаме. Те са големият свят, те са водещата сила, те са империята, те са царщината. И като се говори срещу царщината, излазяме.
Образованата и със страшното сиви Деница Сачева беше нахулена, и правилно, включително от мен, за дървения английски, тежко разминат с годините обучение сред native speakers.
В друг тежък разговор тя настояваше на своето as I told you и това беше ужасно и неубедително, докато площадите предизвикваха промяната, заедно с новия спасител Кирил Петков.
Когато приятният младеж се яви в интервю за своя тежък разговор с не много по-полиран английски и настоя на let me tell you something (разбира се и на харвардското си минало, но това вече дори е неудобно да се осмива, толкова е смешно, особено срещу събеседник като водещия, сам формиран в Харвард) нашенската публика се ….(търся думата, кажете какво) от „за пръв път не ме е срам“, разбирай от чужденците, като че сме нямали премиери и президенти от езикови гимназии, до „той владее идиомите“ (я пак, кои да ми кажете).
Даже и това е напълно приемливо, ако не идваше от хора, които се подиграват на „I am agrее“, но нямат нищо против „това прави смисъл“.
И ако същите апологети на промяната не скастрят строго всеки, що сбърка да не си припадне по носителите й.
За всички вас имам новина – Рачко Пръдлето само изглежда ок, иначе е същия като Киряк Стефчов /”Под игото”/. Че и още по-зле, защото последният поне е откровен.
И в чест на най-бедната част от бедните страни, на които сме водещи, ще кажа, че в татковата Златия има чуден възглас за такава ситуация
Дуу, жената!!!