С тежест на сърцето, трябва да отбележа, че огромната част от българите са глупави, алчни и егоистични. Конкретният повод е без значение, констатацията е плод на дългогодишно трупани впечатления, достигнали до точката на пречупване. Огледайте се. Извън средата на обичайните си контакти. Защото тя ни създава погрешно впечатление, а всъщност далеч не е представителна извадка. Не бързайте да оспорвате виждането ми – всеки върви по свой път и може да стигне до едни и същи изводи по различно време, или пък не.
Изглежда те са органично неспособни да поставят някой друг над себе си, дори и да им прави добро. Всеки е самостоятелна бойна единица (евентуално заедно с близките си, но не е задължително) и е заел кръгова отбрана срещу всички останали. И гледа да докопа каквото и колкото може повече, веднага, на каквато и да е цена. Всички останали – кучета ги яли. Това не е „семейството – най-малката градивна част на обществото“, това е пълен разпад. Не на държавността, на обществото въобще. Да ви се е налагало да постигате съгласие със съкооператори от „етажната собственост“? Значи знаете за какво ви говоря.
Това води до безкрайната липса на уважение в обществото ни. Сещате ли се – това, което само пияниците от народното творчество все още търсят от ближните? Колко са случаите, в които човек, който уважавате, е заел значим държавен пост? И колко време се е задържал на него? Дали е било достатъчно дълго, за да промени нещо към по-добро? За кой президент, премиер или друг държавен функционер можете да кажете, че се е ползвал с всеобщо уважение? А съдия? А прокурор?
А когато няма уважение, няма уважавани хора, които могат да бъдат избрани да ръководят държавата ни и да ни водят напред. И тогава идват другите, които ни уважават по пернишки. Те не търсят уважение, защото вместо него използват принудата – физическа, икономическа и политическа. Прегазват всяка съпротива, отхвърлят всичко смислено и качествено, защото то не им е необходимо за да са на власт.
А на такива хора не бива да се дава власт. Защото ако не уважаваш другите, не уважаваш и себе си. А ако не уважаваш себе си, няма нещо, което не би извършил за да задоволиш низките си желания. Те не уважават и работата си, която ги храни, не могат да уважават и природата, която поддържа живота ни. Не уважават закона, което развързва ръцете им за всякакви схеми по неговото заобикаляне и нарушаване. В крайна сметка – не уважават и правата и живота на другите, затова ги унищожават с лека ръка.
При това положение, демократична организация на обществото и държавата ни е абсолютно невъзможна. Как биха могли малцината качествени хора да повлияят на безпросветната тълпа? Изглежда съвсем логично, че България е постигала върховете в развитието си само при съчетаване на абсолютна и неоспорима власт и качествен владетел. Аспарух. Крум. Борис (първи). Калоян. И винаги е пропадала заради междуособици и предателства, резултат от отслабването на единовластието.
В това отношение се оказваме много по-близки с Русия, отколкото във всяко друго. И там единствената работеща форма на държавно управление е монархо-имперското или тоталитарно единовластие. Такъв ни е мат’ряла явно…
Та, спешно ни е нужен диктатор. По възможност – благодетелен. Защото на еволюцията е необходимо още твърде много време за да научи това диво балканско племе на сътрудничество и най-вече – на уважение. Диктатор, който да мачка наред всички мутри и дребни хитреци, и да раздава справедливост по съвременни версии на законите на Хан Крум. И никой да не е недостижим. Диктатор, който като Моисей да ни води 40 години през пустинята, докато съберем критична маса хора, способни да взаимодействат разумно и демократично, и които да бъдат уважавани достатъчно от останалите, така че да бъдат поставени начело на новото ни демократично общество.